Поредна етноложка експедиция сред нашенците в Голо Бърдо-Албания

В периода 21 август – 28 август 2010 г. в селата Големо Острени, Оржаново, Мало Острени и Стеблево, област Голо Бърдо, Албания се проведе етноложко-фолклористична експедиция, подкрепена от Държавната агенция за българите в чужбина и ВМРО, с участници Алексей Жалов – сдружение за българите в чужбина «Нашенци», Веселка Тончева и Цветелина Димитрова от института за ентология и фолклористика с етнографски музей при БАН, Симона Петрова от Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”, Георги Райчев – Музей по спелеология и родопският карст . Бяха направени над 70 интервюта с информатори на различна възраст по множество теми, сред които селищна история, топонимия, фолклорна история, родове в с. Големи Острени, Оржаново и Мало Острени, история на Албания; раждане, бабуване и баене; сватба, песни на сватба и синет (сюнет), свирене, видове свирки/зурни и зурнаджийски мелодии; погребение, Байрам и поменална обредност; фолклорен ислям, демонология; идентичност на общността в Голо Бърдо.

Беше направено видео- и фотодокументиране на традиционна сватба и невестинска носия от с. Големо Острени, овчарски звънци и хлопки от региона. Заснети бяха традиционни къщи и гробища във всяко от трите селища – особено интересни са каменните кръстове от стари християнски гробища и мястото „на църков” в с. Малестрени (Мало Острени). Документиран беше и пазарът, провеждан веднъж седмично в с. Големо Острени, на който се събират хора от всички околни селища на общината

ТОПОНИМИ ОТ С.СТЕБЛЕВО, ГОЛО БЪРДО, АЛБАНИЯ

Алексей Жалов

Увод
 
По инициатива на А.Жалов, в периода 2002 г., Българската федерация по спелелогия проведе експедиция целяща извършването на теренни проучвания на пещери в района на областта Голо Бърдо, Източна Албания. В експедицията взеха участие инициаторът и спелеолозите Н.Ланджев и Н.Гладнишки от София. Поради краткото време на престой беше възможно да се проучи по-детайлно само районът на с.Стеблево. В процесът на решаването на основните задача на експедицията имахме възможност да съберем определен брой местни топоними, чието разглеждане е и обект на настоящата работа.

Село Стеблево
Село Стеблево се намира в южната част на областта Голо Бърдо, Източна Албания в западния склон на планинския масив Радуч (Радук) (2084 м.н.в). Административто селището попада в състава на община Либращ и е в непосредствена близост до държавната граница между Републиките Албания и Македония. Според Е.Миланов (Миланов, 2001:17) и информация на местни жители (И.Тамизи и Е.Джини) до 1991 г. селото е било населявано от 500 жители с мюсулманско вероизповедание и основен поминък дърводобив, планинско замеделие, овощарсво и животновъдство. В селото има полуразрушена джамия и училищна сграда - нефункциониращи. По данни на посочените и други информатори ,в периода 1991-1992 г., главно по икономически причини, около 200 семейства са се изслелили от с.Стеблево в близки и по-далечни големи населени места като градовете Либращ, Елбасан, Дурес и най-вече Тирана. Понастоящем селото се обитава постоянно от около 10-тина семейства. Известна, но трудно опредлима част от изселниците се завръщат и пребивават във фамилните си имоти през летния сезон. По информация на Юсни Дишай от , родом в махала Дишовци на с.Стеблево, то се състои от три махали, а именно
Сóска мала, Лескá и Дишовци.

Етимология на името на селото
От старобългарската дума стебал “дива котка” и наставка -ово за образуване на селищни названия. С това значение думата се открива и в църковнославянския език и писмени паметници от тази епоха. Думата стебал е запазена в жива употреба в днешния говор на с.Драгиново, Пазарджишко. За сравнение може да се прегледа статията на Т.Балкански - “Стебал, древно и съвременно название на дивата котка” (сп.”Български език”,1977, кн.4:343-346).

Някой топоними от Стеблево
Дрáган - местност ЮИ от селото, в билната част на планината. Името представлява старинна прилагателна форма с притежателно значение. Образувана и от мъжко лично име Драган завършвало някога с наставка jь: Драганjь. Впоследствие старинната лекост на крайното н се е изгубила.
Радýч - образувано от старинно българско лично име Рад и наставка уч, умалителна форма. Подобно на личното име Радучо от Радук, срещано при фамилно име Радучев в Казанлъшко и Пловдивско (според Ст.Илчев, речник на лични и фамилни имена у балгарите,1969:418).
Вишáрица - място с много ливади- топоним образуван от старинен български географски термин вишар<висар - висок хълм и топонимична наставка - ица. Името има аналог в местни имена другаде: Вишáя (Градец,Софийско); Вишеград (Кърджалийско и В.Търновско); Вишóрица при Горно Уйно, Кюстендилско и др. Стрáтор- от българската диалектна дума стратор, вид градинско и ливадно растение Amaranthus. Думата често се среща в народното песенно творчество, например: “Яна двори мела, с метла чимширена, друга босилкова, трета страторова” (Н.Геров-речник на българския език, т.5,1904:267). Вéтърник- име на открита и весока местност, в която духат силни ветрове. В основата лежи българско прилагателно двуосновно съчетание Вéтърен (~връх, ~камък, ~дол), от което е развита сегашната форма със славянска наставка - ик.:Вéтърник. По строеж името е сходно с много други български топоними с наставка - икл Брéзник, Мéлник, Габрóвник, Покрóвник, Крýпник, Дъбник и мн.други. Пистéрица - името произлиза от неславянска дума пистéр - камениста чука, височина, с добавяне на българска езикова почва топонимна наставка - ица. От същата лексикална основа е образувано името на каменистия връх Пелистер в Баба планина над гр.Битоля в Македония. Езиковия произход на географския термин пистéр ней-вероятно е субстратен трако-фригийски. Гóрние ливáге - местност в склона на планината Радуч. Името е със запазена силна мекост на съгласните звукове н и д в двете съставни части: горннье и ливаге. Същата типична за западнобългарските говори местност се вижда в думата грозде>грозге и името Своде>Своге.
Дóльние ливáге - местност в склона на планината Радуч- името е със запазена силна мекост на л и д в двете части - прилагателно и съществително. Мекостта на г < д при ливаге е диалектна и се среща в името на град Своге<Своде, образувано от диалекта свод- водослив на две реки; също при думата грозге < грозде и др. Под Радýч- местност И от масива Пистерица. Този топоним е локлен и образуван от името на съседния връх Радуч с предлога под, имащ тук пространствено значение за ориентацията на обетките. Името е по модела Под село; Под гората. Бърдо или Вéтрено бърдо - местност И от масива Пистерица- името е от двуосновен модел.Състои се от прилагателното ветрен, съгласувано по среден род със следващото съществително бърдо. Млáче - топонимът е образумат като умалително име от диалекната дума млаче< млака, мочур, влажно място, малко блато. Сравнителни местни имена: Млáката в Берковско, Врачанско и другаде. Опóица - името произхожда от старинен славяно-български модел Ополица с изпаднало меко л между двете гласни фонеми о-и. Състои се от предлог о’ около, при, до плюс думата поле и топонимна наставка - ица. За сравнение може да се даде местното име Ополье при Радешка планина в Призренско. Същият предлог о се среща в топонима Обряг при с.Еловица,Трънско. Лъкáица - седловина между масивите на вр. Радуч и Калкан откъдето минава стар път за гр. Струга. Произхожда от старобългарската дума лъкавица със значение ”малка поляна край река”. Като топоним се среща извънредно често в българските местности, както и в имена на селища. Прéслог - този топоним е образуван от географски диалектен термин за означаване на теренен релеф. Структурата му е от предлог пре “през” и “слог”, граница, межда между имоти. Орвéник- старинно име с праславянска структура, в която е запазена група звукове ор без фонетична промяна (ликвидна метатеза). Името е от преди Х век и съответства на по-късни имена Ровеник със значение “изровено от пороища място”. Óсой- местното име е образувано от географския термин в диалекта óсой “сенчесто място, слабо огрявано от слънцето. Като топоним е широко разпространено географско име в българските земи. Килáец- метафорично название на земно или скално свлачище, където почвата се е свлекла от поройни води. Първоначална форма Килá(в)ец с отпаднало между двете гласни в . В основата на името стои диалектната дума кила “херния”;подутина, израстък върху кора на дърво и още прилагателно килав, подут плюс наставката - ец. (Български етимологичен речник,т.2, 1979:359) Вóлнища - това лично име е образувано от старинна старобългарска дума вóлнище в мн.число. Думата е получена от прилагателното име волен “свободен” и наставка - ище (-ища) за назоваване на земя, пасище, което е свободно, незаето от никого. Структурният модел следва бразци като сóлища, пáсища, сéлища и подобни образувани с праславянска наставка - ище (-ища) за нарицателни съществителни имена. Клéншарище - от първоначална диалектна българска дума кленишар, производна от диалектното кленика “място с кленови дървета” плюс наставката - ар и доразвито със славянската наставка - ище по подобие на боровище (борова гора), брезовище (брезова гора), дреновище (дрянови храсти) и подобни. На огрáге - местност между землищата на Кленьие и Стеблево- думата представлява модел от предлог плюс съществително с множествено значение. Втората част огрáге е диалектна българска форма с преход на д в г подобно на Своде > Своге; грозде> грозге и др.
Кýтле - от българската диалектно умалителна дума кутле- производна от кутел “вдлъбнатина, яма, падинка, долинка”.Тук думата е кутле е удотребена като метафоричен географски термин. Името има аналог в местни имена Кýтлене (с.Долно Драгалище,Разложко); Кýтленето (с.Гаганица,Берковско) и др.
Орáче - от българската диалектна дума ораче “малка нива, която се обработва с оране. За сравнение: диалектната дума оралище “оран”(Н.Геров, Речник на българския език, т.3, 1899: 379).
Предметът на спелеоложката дейност ни позволи да регистрираме и един интересен топоним от района на с.Голямо Острени, а именно името на пещерата "Пéштник". То произлиза от славянобългарската дума пешт "пещера" доразвита с основа н в пештен и наставка - ик с увеличително значение за голям географски обект. За сравнение диалектната дума пéщник (Н.Геров, Речник на българския език,т.4,1901,с.29); Местно име Пещер, северозападно от Елбасан (Албания); старобългарската дума пещница (в Супросълския сборник-старобългарски писмен паметник), още пéщен, пещник (Български етимологичен речник, т.5, 1999:220-223)

Заключение
Изложеният кратък списък от имена от землището на с.Стеблево в Източна Албания съвсем не изчерпва богатата и разнообразна славянобългарска топонимия на българите от Голо Бърдо. Той може да бъде разширен и допълнен при едно повторно , по-детайлно и продължително теренно проучване на района. Събраните досега географски названия показват запазена старинна българска лексика топономични суфикси при чисто славянски модели на образуване.
Тези имена са един скромен, но полезен принос към Българския исторически речник. Съдържащата се в тях лексика помага да видим състоянието на крайните западни български говори зад днешните държавни граници на нашата страна.

Благодарности
Нашата експедиция и направеното скромно топонимично изследване бяха възможни благодарение на всеотдайната помощ на г-н Хаджи Пируши председател на дружеството "Просперитет на Голо Бърдо" в Албания. Същевремененно ние получихме неоценимо съдействие от Посолството на Р България в Тирана в лицето на негово превъзходителство посланика г-н Б.Бобев и културното аташе г-н Л.Станков. При обработката на материала получихме неоценима помощ от доц.Драгомир Лалчев д-р от Югозападния университет – Блгоевград. Изтъквайки техният принос към организацията и провеждането на експедицията и обработката на материала бихме желали най-сърдечно да им благодарим.


Литература
Балкански, Т. (1977) Стебал, древно и съвременно название на дивата котка.- В: ”Български език”, кн.4, С.
Български етимологичен речник,т.2, 1979, БАН.,С.
Български етимологичен речник, т.5, 1999, БАН.,С.
Геров, Н. (1899) Речник на българския език, т.3, С.
Геров, Н. (1904) Речник на българския език, т.5, С.
Илчев, Ст.(1969) Речник на лични и фамилни имена у българите, С.
Миланов, Е. (2001) Българите в Голо Бърдо и Гора.- В: Българите в Албания и Косово, изд. на Културно просветно дружество "Огнище", С.

Публикувано в: Сборник „ Българите в Албания и Косово» т.ІІ , Изд.на културно-просветно дружество "Огнище", София, с.77-88.

Софика Мале-Стихове

Софика Мале. Родена е в гр.Корча -Албания. Учи театрознание в легитимният " театрално-филмов университет" в София. Има издадена стихосбирка на албански.

1 - * * *Статуи от древността
Личности от модернизма
Затворени в една клопка
Наречена ЗЕМЯ!

2 – * * * Песен е животът
Стара балада
Написана на стари листя
Убита от мисли
Сплетена с радост и тъга
Извезана със стара химикалка
Изморена но доволна

3-ПИКТОГРАФИЯ

Разруши се островът
Потъна и последният камък в езерото
Една усмивка замръзна
Едно сърце като лист трепна
Човек един се промени,
Изкачи още стъпка една
Себичността като бял облак
Път избра да му покаже
Две личности, огледало едно
Един образ споен в две души
Носят надпис един
“Аз съм законът, това е държава”

4-СТРАНЕН СИНДРОМ
Синдром на шизофрения
Се появява по всяка светла пътека
Спомените се гонят един за друг
Въртят се, се въртят в кръг
Един образ от класика
Друг от пост модернизма
За същата цел се оглупяват
Докато не се деградират
Веднъж те отбиват
Пак и за втори път
Търсиш трети вариант
И попадаш в някакъв законен стандарт
Нищо не се знае, а всичко е ясно
Да се узнае играта е опасно
Остани до края невинно дете
Шизофренията яка мрежа ти плете

5-ДНЕШНАТА ДЖУНГЛА
Абсурдна оформена структура
Колкото държавна, толкова човешка
Повод за оправдания съществуват винаги
За компрометиране и манипулации
Тежки са облаците на независимостта
А метеорите на себичността лесно се движат
Критерият на закона ‘ДЖУНГЛА’
Я прави по-светла така наречената драма
Тенденции за нови открития
На този скапан, диамантен камък
Претендират за съвършенство
Ала съществува една метафора, която не им позволява
Явно има някаква изкривена истина
Която е поставила твърди основи
Айфеловата кула става по-необходима
За да ни предложи по-хубава картина

6-СТРАННИ СТИХОВИ

В черна мантия търся зрънце светлина
В тоя мрачен, прекрасен свят
Като сребърен пръстен се въртя в кръг
Веднъж ходя на север, а веднъж на юг
Западът се приближава и отдалечава,
А изтокът не се показва
Казаното като пурпурни облаци лети
Писаното с оправдания иска да се защити
В архивите на поредици документи от сърцето
Пет реда се добавят.
Множат се, и се множат и . . .
И като да търсят тайно от целия свят
Стъпки от тъга и лъжи намират единствено
Какво може да се каже и види
Когато и “царят” с лъжи може да те убеди! ?

7- ЖАСМИН В ПУСТИНЯ
Жасмин разцъфтя в пустиня
Солени сълзи поляха гоБелият,
ситен пясък разтури се
Южният вятър засили се
За миг се замисли триумфалният корен
Явно от мъките изморен
Дали жасминът нещо крие,
И във вените каква кръв му ври
Пустиня пуста богата със светлина
Цвят разцъфтял в мрак потънал
Пясъкът в самовила се превърна
Старата пустиня да го забрави . . .

8- ПАРАДОКС

Ако можеш замисли как изглежда тъгата,
Щастието само по-себе ще се усмихне
Замисли стара класическа сграда
И от нея измисли модерна колиба
Измишльотина или приказка няма значение . . .

9 - ЦАРЕВЕЦ

Не мога да убия този паметник
Стар, вкаменен, с твърди крепости
Увиснала на ръба на възкресението
Рисувам го с цяла галерия от думи
Строя стихове
Те се разпадат
Държа химикала си
Той спира да пише
Каква е легендата му,
Какви са историческите му факти?
Има ли цена за него?
Жалко, за жълти стотинки нашият ум го е продал
Цар, царе, Царевец
И?Крепост, която се руши
С богати дела и празни думи

Българите в Албания - между македонската агресивност и българската инертност

Българите в Албания - между македонската агресивност и българската инертност

Българчета от Голо Бърдо през 1997 г. получават дарение от президента Петър Стоянов.

Снимка: Архив/БТА



За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско", защото лесно може да се използва като разменна монета

Горан Благоев, журналист в БНТ

Всеки път, когато София постави въпроса за българите в Албания, скопските политици и медии реагират параноично. На стария принцип "Крадецът вика: "Дръжте крадеца!" Така е от 14 години насам, след като България започна да преоткрива тези наши сънародници. Македонската преса остана вярна на своя стил и когато миналата седмица председателят на българския парламент проф. Огнян Герджиков постави пред албанския си колега Сервет Пелумби въпроса за признаването на албанските българи като етническа общност и произтичащите от това малцинствени права. Още на следващия ден в скопските вестници се появиха твърдения, че "София иска да побългари македонците в Албания".
Позицията на Скопие е обяснима, като се има предвид крехката македонска идентичност, която се мъчи да оцелее на всяка цена. Р Македония смята това население за "македонско" и го разглежда като част от своята диаспора на Балканите. Въпреки че няма независими статистически данни за какви се смятат тези хора, истината е, че едни от тях се самоопределят като българи, а други - като "македонци". Среща се и т. нар. двойна идентичност - с българите са българи, с "македонците" - "македонци". Част от нашите сънародници в Албания са напълно объркани по отношение на самоопределението си. През 1997 г. под патронажа на тогавашния президент Петър Стоянов се проведе хуманитарна акция "Голо Бърдо" за българите мюсюлмани в Източна Албания. По време на първия етап от акцията, който бе свързан с оказване и на медицинска помощ, един от българските лекари възторжено обясняваше на местен дядо, че всичко това го изпраща президентът на България. "А, знаем, знаем - отвърна старецът - от Киро Глигоров е"!? Българският си произход категорично изявяват най-вече онези, които по някакъв начин са свързани с България - било заради образованието, което те или техните деца са получили у нас, било заради контактите им с посолството ни в Тирана. Разбира се, има и други, които никога не са идвали в България, но признават: "От баба и майка го имаме да сборуваме бугарското!"
Именно такива хора

инициират създаването и на различните културни асоциации

на българите в Албания като "Иван Вазов" или "Просперитет Голо Бърдо". Не е за подценяване обаче фактът, че успоредно с българските организации съществуват и аналогични асоциации на "македонците" в Албания. За съжаление постоянството на Скопие и инертността на София спрямо тези хора се отразяват и върху тяхната идентичност.
От десетилетие насам Р Македония хвърля много средства и усилия, за да приобщи това население към "македонската" идентичност. Българите в Албания ежедневно са облъчвани от четири сателитни македонски телевизии, докато сателитният канал "ТВ България" почти не се хваща. Православните от района на Мала Преспа са обект на постоянно внимание от страна на Македонската архиепископия, докато българската църква изобщо не се интересува за съдбата на българите в Албания, като изключим грижата на Софийската семинария да обучава българчета от чужбина, сред които и албански българи. Скопската академия на науките охотно финансира научни експедиции сред "македонците" в Албания, докато официалните за обичаите и езика на албанските българи, с които борави нашата хуманитаристика в повечето случаи се базират на проучвания от началото на ХХ век!
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско". Защото то лесно може да се използва като разменна монета при уреждане на етническите права на албанците в Македония.

Спрямо България подобна реципрочност е неприложима

- у нас просто няма албанско малцинство. Още през октомври 1995 г. македонският посланик в Тирана Никола Тодорчевски и албанският министър на просветата Атем Рука обсъждаха въпросите за образованието на своите малцинства в двете страни. Не е изключено както има албански университет в Тетово, така да се появи и "македонски" в Тирана. За сравнение: проблемът за образованието на българите в Албания на майчин език изобщо не е разглеждан официално в българо-албанските отношения. Все още в задънена улица е поставеният през миналата година въпрос за създаване на българско средно училище в Тирана. Своето бездействие за признаването на албанските граждани с български произход за малцинствена общност Тирана оправдава с факта, че не може да различи българите от македонците. Съвсем тенденциозно при преброяване в графите за етническа принадлежност фигурират "македонци" и "южни славяни", но не и "българи". Но ако това е официалната албанска теза, която бе лансирана у нас от председателя на албанския парламент Сервет Пелумби, то на ежедневно ниво нещата стоят по друг начин. Спомням си разговора ми с 8-годишния Сокол от Голо Бърдо в Източна Албания преди няколко години. Когато го попитах за какъв се смята, детето ми отговори: "македонец". "А как ви казват албанците?" - продължих аз. "Българци" - не можа да скрие истината Сокол.

Тази истина се открива и в топонимията

Има албански села, чиито настоящи имена свидетелстват, че някога са били български: Булгери, Булгарец, Булгари, Болгаричами. Но не е известно село с името "Македонери" например. Именно етнонимът "българци", с който обикновените албанци продължават да наричат своите неалбаноезични съседи, доказва историческата истина за произхода на тези хора.
Най-голяма вина за нерешения проблем със сънародниците ни в Албания обаче има българската политика, която винаги е била непоследователна. Без да се впускаме в исторически ретроспекции, е достатъчно да погледнем официалното отношение на България към албанските българи от последните 14 години. В началото на демократичните промени се проведе първата хуманитарна акция за сънародниците ни в Албания. Освен многото помощи, тогавашният президент Желю Желев изпрати и един микробус, който да събира учениците от отдалечените български села в Албания. През 1995 г. Агенцията за българите в чужбина поде инициативата в Елбасан да се създаде българско читалище с библиотека, телевизор, два компютъра и едно пиано. Необходимите 23 000 долара и 612 000 тогавашни лева така и не бяха събрани. През лятото на 1997 г. под патронажа на президента П. Стоянов се проведе хуманитарната акция "Голо Бърдо". През първия й етап бяха закарани 6 тона лекарства от първа необходимост, а при втория - тетрадки и учебни помагала на стойност 5 милиона лева. Трябваше да има и трети етап за събиране на храни и дрехи, но администрацията на президента тихомълком прекрати акцията. Разбра се, че при липса на българска организация в Албания, която да е правен субект, изпращането и разпределянето на помощите е

все едно да пълниш съдран чувал с брашно

Но всички тези инициативи, колкото и добронамерени да бяха, се оказаха спорадични. А резултатите в полза на българската кауза - нулеви. На този фон позицията на сегашния ни парламентарен шеф за признаването на албанските българи като малцинствена общност може да се окаже поредната инициатива, обречена да умре още в зародиш. Българската дипломация все още няма нагласа да води последователна политика в подкрепа на много наши общности зад граница, сред които са и сънародниците ни в Албания. А и приоритетите ни по отношение на тази страна са насочени не към признаването на българско малцинство там, а към транспортния коридор N 8 и нефтопровода Бургас-Вльора. Не че тези два проблема са маловажни. Но държавите със сериозна дипломация съумяват да обвържат външноикономическите си интереси в дадена страна с проблемите и правата на живеещата там своя общност, вместо да ги разглеждат поотделно. В това отношение ще бъде престъпление, ако София не се възползва от силната позиция спрямо Тирана, която има за момента -

цената на българската помощ за членството на Албания в НАТО

може да бъде обвързана с официалното признаване на албанските българи за малцинство от страна на Тирана.
Това признаване всъщност е част от големия въпрос за отстояването на българското културно-историческо и етническо пространство в Югозападните Балкани. А то е част от териториите на три държави - Албания, Македония и Гърция. Ако Тирана бъде склонена официално да признае наличието на компактно българско население на своя територия, това ще бъде не само победа за българската национална кауза, но и жесток удар върху идеите за "македонска" нация. Защото на Скопие ще му е трудно да обяснява как така от двете страни на Р Македония - в България и Източна Албания - живеят българи, а "македонците" са останали само в средата. Скопската пропаганда обявява за "македонци" и българите, които все още живеят в Северна Гърция по същата "логика", по която смята за свое население българите в Албания. Не е за подценяване фактът, че частта от албанските българи, които живеят в района на Мала Преспа имат един и същ диалект и обичаи с малцината останали наши сънародници около двете Преспански езера в Северозападна Гърция. Това са всъщност потомците на преспанските българи, поделени между три държави. Крайно време е освен признаването на българите от Албания, България най-сетне да се осмели и официално да постави въпроса за сънародниците ни в Северна Гърция, които продължават да са най-забравената наша общност на Балканите.


http://www.segabg.com/04082004/p0050002.asp

Край Преспанското езеро се говори български

Край Преспанското езеро се говори български

Osserbatorio sui Balcani

Преспанското езеро е разположено нa териториите на Албания, Гърция и Македония. Девет са селата в областта Мала Преспа, която се намира на албанското крайбрежие на езерото и която, според София, е населена с българско малцинство, което говори на древен български диалект. Според Македония, в тези села се говори македонски език, което значи, те се населени с македонци. Жителите на тези села са източно - православни християни, а всяко село носи както славянско, така и албанско име. В Мала Преспа се развиват събитията, описани от българския писател Димитър Талев в романа “Преспанските камбани”, в който се разказва за борбата на българите за освобождение от турско робство. За прекосяването на трийсетте километра, които делят албанския град Корча от Преспанското езеро са нужни 45 минути. Тесният път лъкатуши през планинска местност. Село Пустец се намира на брега на езерото. От издигащата се над него планина, в която е изграден албански бункер може да се види остров “Свети Петър”, разположен в центъра на езерото. Ако говориш на български, жителите от селото те разбират без проблеми, а ако ги запиташ нещо за историята им, отговарят “Всички сме македонци". През 1920 година, когато пристигнаха гърците, започнахме да учим гръцки. През 1945 година дойдоха учители от Македония и започнахме да учим македонски, но от четвърти клас ни караха да учим и албански”, обяснява 73 годишният Лазо Василовски. На въпрос дали сега животът е по хубав от този по времето на Енвер Ходжа, той отговаря : “Разбира се, че сега се живее по-добре. Всеки може да работи където поиска”. Лазо е доволен и от пенсията , която получава - 7000 леки, около 50 евро на месец. “Много от нашите хора работят в Гърция или в Македония. Всички имаме македонски паспорти”, твърди друга жителка на селото. 45 годишната Менка разказва, че е получила много лесно македонски паспорт. Двамата със съпруга й са отишли в Скопие, подали са молба за получаване на гражданство, платили са 100 германски марки и след един месец са станали македонски граждани. Безработицата в Пустец е голяма, Менка работи на надница и получава между 10 и 20 евро на седмица. Насред селото се изгражда църква. Преди 1945 година в селото е имало православна църква, която по времето на Енвер Ходжа е била превърната в магазин. Сотир Митрев е председател на местната секция на културната асоциация “Иван Вазов”. Той организира летни български училища в околните села, а за дейността си е бил награден от българското министерство на образованието с ордена “Отец Паисий Хилендарски”. Сотир е убеден, че всички села от района на Преспанското езеро са обитавани от жители от български произход. След като е учила и живяла 10 години в София Биренка също се е убедила, че жителите от района на Мала Преспа са от български произход. “ България никога нищо не е направила за тези хора, докато Македония винаги е заявявала “ Вие сте наши”, разказва жената. В Корча могат да се срещнат много хора от Връбник, село разположено на границата между Албания и Гърция. В селото има начално училище, където се преподава на македонски език. Димитър Бело е роден във Връбник и е преподавател по албански език и балканска лингвистика в университета в Корча. Завършил е българска литература в Благоевградския университет. Димитър разказва, че диалектът, на който се говори във Връбник е запазил носовите гласни от старобългарския, така, че фонетиката му е по-различна от тази на останалите диалекти, които се говорят в района на Преспанското езеро. Попитан за български или за македонски език става дума той отговаря :” За български, разбира се. Аз като лингвист мога да твърдя, че македонски език не съществува”. Димитър отбелязва, че в района няма никой, който да преподава български и, че го знаят само хората, които са учили в български университети или които проявяват специални интереси към България. Хаджи Пируши от Тирана е председател на асоциацията “Просперитет Голо Бърдо”, чиято задача е да съхранява традициите и обичаите на българското малцинство в Албания. Асоциацията организира курсове по български език и поддържа оживени културни връзки с България. Голо Бърдо е планинска област в Североизточна Албания, близо да границата с Македония. Там, според София, живеят 1200 български семейства. Според Скопие, те са македонски. Пируши обяснява, че в 23 от общо 27-те села в района на Голо Бърдо се говори български език. 17 от селата са само български, докато останалите са смесени. Години наред хората от тези села нямат никаква връзка с България. Мъжете от района на Голо Бърдо са известни като най-добрите строителни работници в Албания и по традиция работят в чужбина, но районът е много беден. “Мъчим се да убедим България да лансира проекти за икономическото развитие на региона. Друга наша амбиция е да открием българско училище в Тирана”, обяснява Пируши. До района на Голо Бърдо не са прекарани дори телефонни линии. Проект за това има, но липсват 200 000 евро за реализацията му.



Алма Кауши е родена в село Стеблево. “Хората в Стеблево говорят на диалект, който не се изучава в училище. На сватбените тържества ние не пеем на албански, а на български”, разказва Алма, която е завършила право в Охридския университет и, която в момента работи в общината в Тирана. В Тирана тя живее в квартал, обитаван от жители на Стеблево и Требища. “В нашия квартал помежду си говорим на диалект, на който учим и децата си. Хората от Голо Бърдо знаят, че говорят на диалект, но не знаят дали е български или македонски. Когато пристигат хора от Македония, те твърдят, че е македонски, а когато пристигат българи, те твърдят, че говорим на български диалект”, твърди Алма. От 1993 година до днес повече от 200 млади албанци от тези общности са завършили образованието си в български университети. По-голямата част от тях са от Голо Бърдо. Българският университет е свободен, не трябва да се плащат такси, а дипломите се признават в Албания. По време на посещението си в Тирана през миналия месец, българският премиер Симеон Саскобургготски се срещна с представители на български неправителствени организации в Албания, с които обсъди въпроса за създаването на български университет в Тирана. Асоциациите “Иван Вазов” и “Просперитет Голо Бърдо” поддържат тесни връзки с агенцията при българското правителство, която поддържа контакти с българските общности в чужбина. 50 000 са членовете на българското общност в Албания, се чете на сайта на българското правителство. Тези официални данни значително се разминават с мнението на Скопие, според което в случая не става дума за български, а за македонски общности. Какво смята Тирана? Тирана дипломатично мълчи и официално не признава, че на нейната територия живеят български малцинства. Албания, обаче, призова България и Македония да се разберат за произхода на хората, които населяват земите около Преспанското езеро и Голо Бърдо.

http://www.omda.bg/BULG/news/Bulgaria%20news/Bulgaria_Albania.htm

Българите от Голо Бърдо

Българите от Голо Бърдо

са автохтонно население, живеещо в планините югозападно от гр. Дебър, Македония, на труднодостъпни места, отдалечени от основните транспортни артерии в Албания. Южната част на района се нарича Горно Голо Бърдо, а северната част - Долно Голо Бърдо или Рамна Гора. Преобладаваща религия е ислямът. Данните от турските данъчни регистри от 1519 г. посочват само християнско население (Лимановски 1987: 258) в целия район и най-вероятно ислямизацията е извършена през втората половина на ХVIII век и по-късно. В края на миналия век българските села в Голо Бърдо (Кънчов 1900: 261-262) са двадесет и едно. Днес в същия район българските и смесените села заедно с махалите са общо двадесет и седем[6]. Двадесет и едно от тях са на територията на Албания и шест - на територията на Македония. В Албания с чисто българско население са селата: Стеблево (100 къщи; 500 души), Гиноец (Гинеец) (50;250), Кльенье (80;400), Требище (400;2000), Големо Острени (Големи Острени) (250;1500), Малестрени (Мало Острени) (250;1500), Ворница (10;70), Тучепи (200;1000), Пасинки (50;300), Радоеща (50;300), Извири, Ладомерица (50;400), Голеища, Койовец (40;200), Лешничани (60;300), Оржаново (50;300), както и махалите Тръбчанище, Камен и Заборйе, а със смесено българско и албаноезично население са селата Себища (20 къщи;100 души - българи) и Смолник (30;100). Доскоро в много от българските села в албанската част на Голо Бърдо освен мюсюлмани са живели и християни. В някои от тях християни живеят и днес - Кльенье (30%), Гинеец (30%), Пасинки (30%), Стеблево (3-4 къщи), Ворница (10 къщи). На територията на Македония са останали селата Жепища, Отишан, Модрич, Дренок, Ябланица, както и махалата Лакайца, в която живеят преселници от село Стеблево.



От 1967 г. религиите в Албания са забранени, разрушени са и религиозните храмове, ограничавани са религиозните обреди. Днес поради тоталната арабска, италианска и гръцка финансова инвазия страната е осеяна с импозантни джамии, католически и православни храмове. Странни чувства предизвиква контрастът между схлупените къщи в селата в Северна Албания и мраморните, често оградени със здрави огради джамии и католически катедрали или строящата се в Корча православна църква с размерите на храм “Св. Александър Невски”. Все пак засега е налице положителният резултат от над двадесетгодишната “насилствена секуларизация” - липсват каквито и да са религиозни предразсъдъци. Поради множеството “смесени” християнско-мюсюлмански бракове и традицията от първата половина на века, водеща за албанската идентичност е етническата u обвързаност. Тази ситуация се е отразила и на българите в Голо Бърдо, за които на преден план стои народностното им чувство. Впрочем те изразяват раздразнение, когато към самоназванието им българи се “лепва” и религиозната им принадлежност. Предпочитат да се представят като “българи от Голо Бърдо”; като такива са известни и в цяла Албания. Обидното название от страна на албанците към тях е “голо”, което няма някакво значение на албански, но също предизвиква негативни реакции от страна на голобърдци. За названия като “помаци” и “торбеши”, с които другите българи-християни наричат съплеменниците си мюсюлмани, повечето от жителите на Голо Бърдо не са чували. Според местни етнолози това се дължи на факта, че доскоро повечето от селата са били смесени в религиозно отношение (православни и мюсюлмани).



Езикът, който се говори, е от най-западномакедонските български говори. Те го наричат български. За преобладаващата част от жените и децата той е единственото средство за комуникация. В доста от селата има осмокласни училища, а в Требище, Големи Острени, Кльенье и Стеблево допреди демократичните промените е имало и гимназии. Желаещите да продължат образованието си отиват в градовете и най-вече в Пешкопия, Елбасан и Тирана.



Традиционната култура е водеща и за общността на българите от Голо Бърдо. Откъснатостта на района е спомогнала да се запазят обичаите, мелодиите и танците в автентичен вид, а богатството на неизследвания песенен фолклор ще дава храна на българските фолклористи за дълъг период от време. Най-известно със своите музиканти и певци е село Големо Острени, където има и фолклорна група.


Силни топани...[7]

1.
Станаф си рано пред зора,
за да си ода в Рамна Гора.
Силни тупани бувайе
нашено село го будейе.

2.
Пукнала майко треснала
защо ме роди мори убава.
Защо ме роди убава
да не мо’ да пойда в Острени.

3.
Да не мо да пойда в Острени
от оние пусти бечари.
Вез ден ракия пиейе
от мене мезе барайе

4.
По-добро седам вдовица,
отколи да ода в Горица.
В Горица има работа –
в Острени има музика.





От всички българи от Голо Бърдо се празнуват традиционните и християнски празници като Летник, Гюргевден, Василица, Великден и Митровден.



Сред фамилните имена има такива с български корен - Толя, Мачка, Курти, Рада или с мюсюлмански произход - Аязи, Караибраими, а също така и албански - Рама, Бекташи. Подобно е положението и с личните им имена, които имат български, латински, мюсюлмански и албански произход - Дафина, Алкета, Едуард, Фабион, Икбалье, Сюлейман.



Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и - доколкото е възможно - земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в съседните Гърция и Македония, а и по-далече. Голобърдци са известни като едни от най-добрите строители в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района, но поради голямата раждаемост това не води до неговото обезлюдяване. В последните няколко години обаче, поради възможностите за “свободно” строителство и поради строителните умения на голобърдци в покрайнините на големите градове - Елбасан, Тирана, Дуръс (Драч), Фиер, Кавая, Берат (Белград) постепенно се създават цели български квартали, а градчето Патос (близо до Фиер) е населено изключително с българи. Това спомага за запазването на етно-културната среда и препятства асимилационните процеси. Числеността на българите от Голо Бърдо, останали в селата и преселили се в градовете, би могла да се пресметне, като се има предвид фактът, че при средна раждаемост 5-6 деца 1-2 остават на село. По приблизителни данни в момента числеността на българите в селата на Голо Бърдо е около 10 000 души. Т.е. числеността на голобърдци в цяла Албания, ако приемем, че асимилацията протича още при първо поколение изселници (което не е така), следва да е около 50 000 души.



По своята идентичност българската общност в Голо Бърдо е една от най-добре съхранените български автохтонни общности зад граница. В Албания българи-християни живеят и по западното крайбрежие на Преспанското езеро, и в района на град Корча. За разлика от сънародниците си от Преспа, които демонстрират еднаква привързаност към България и Македония и се назовават македонски българи, голобърдци се самоопределят като българи - “Ние сме бугари. Историята ни позина за бугари” (Бояджиев 1997: 25). Фактът на съществуването на български села оттатък границата силно е безпокоял сръбските власти в техните стремежи към сърбизация на българското население в Македония. По време на двете Балкански и Първата световна война голобърдските села двукратно са обект на опожаряване от страна на сръбската армия. Подобно е положението с най-южно разположеното село Връбник - единственото българско село от Костурските села, останало на албанска територия. Спрямо жителите му днес политически аспирации предявява Гърция: предлага се работа на всеки, който се декларира като грък. Предлагат се средства за възстановяване на селската църква, ако се приеме гръцки свещеник. Странната гръцка активност може да се обясни с наличието на множество български села на гръцка територия, търпящи десетилетия насилствената гърцизация, включваща смяна на имена, забрана на използване на майчиния език, разрушаване на надгробни плочи на български език. Съдбата на българите в Албания да бъдат неудобен свидетел за етническия произход на събратята си оттатък границата - в съседни Югославия и Гърция - е съпътствала трудния им път за отстояване на народностното си име през годините, а и в наши дни.



Какво е отношението на албанската държава? За разлика от масираната асимилационна политика на Гърция и Югославия спрямо българските малцинства там, че и извън пределите им, в Албания няма белези на целенасочена асимилационна политика. Все пак това, че и до днес няма признато официално българско малцинство, е дало своите резултати - доста селища, особено в Южна Албания, например Дреново и Бобощица, Корчанско, са почти напълно албанизирани.



Какво е мястото на родината-майка? От 1993 г. насам в български висши училища се обучават около 100 студенти от Албания, най-вече с произход от района на Голо Бърдо. През 1993 г. от президентството на България бе подарен автобус за ползване от жителите на района, а през 1993 и 1997 г. бяха проведени хуманитарни акции “Голо Бърдо”. Тази грижа на българската държава към културно откъснатите над 80 години от родината-майка българи несъмнено ще изиграе допълнителна етно-мобилизираща роля в идентичността им на българи.