Снимки от Голо Бърдо
и расъждения по темата
ГОЛО БЪРДО - БЪЛГАРИТЕ В ЗАБРАВА
Щом отминахме Либращ стъпихме на калдъръмен планински път, строен от италианците преди повече от 60 години. Той плавно се заизвива по снагата на планинския масив, наричан от албанските географи Малезия и Голобордес, а по нашенски просто Голо Бърдо. След стръмнините на село Луник и махала Ланга, нашият водач ни извести, че вече се намираме в землището на Стеблево – първото попътно село в района, където живеят етнически българи. Всъщност те населяват още двадесет села и махали на територията Голо Бърдо, по големи от които са Требища, Големо и Мало Острени, Тучепи, Ладомерица, Кление, Оржаново, Пасинки и Лешница ...
Според повечето изследователи българо-славянските племена заселват тази част от Източна Албания още през VІІ век и впоследствие образуват общности, които са се интегрирали в пределите на българската държава по време на Първото и Второто българско царство. Османското владичество оказва негативно отражение върху българщината в тези краища, но духовните контакти с България продължават до средата на ХVІІІ век, когато Охридската патриаршия е поставена под зависимостта на гръцката Цариградска патриаршия. След създаването на независимата Албанска държава през 1912 г. в нейната територия остават три области населени с българи - Голо Бърдо, Мала Преспа и Гора. Впоследствие българската държава прави къде успешни, къде неуспешни опити щото етническите българи в Албания да придобият статут на малцинство с всички произтичащи от това привилегии, но по-късно този проблем, а и съдбата на нашенците в балканската ни съседка потъват в забрава.
Българите в Албания “изплуваха” отново на отечествения небосклон едва след 1989 г. и българската общественост научава за тях покрай организираните под егидата на президента две дарителски кампании за хората от Голо Бърдо. После БНТ излъчи филм за тамошните люде, а видяното в него ме мотивира да отида там. Така и направих и то не веднъж...
Първата ми среща с хората на Голо Бърдо и тукашната действителност беше през 1994 г. Когато пристигнахме в Кление и разбраха, че сме българи, в селската кръчма надойдоха хора. Интересът към нас беше очевиден, а липсата на езикова бариера стопи и най-малките нотки на недоверие помежду ни. Традиционната чашка ракия съвсем развърза езиците, а след като известният местен гайдар бай Божин Фильочи наду гайдата и заедно подхванахме “Кога зашумят шумите” вече си бяхме като у дома. Вечерта гостувахме на поп Тодор Ладковски - единственият поп в района. Похвали ни се, че са завършили реставрацията на сградата на селската църква, но с тревога сподели, че това е станало със средства не на българската, а на гръцката православна църква. Сега сградата още я има, но дядо поп се е изселил в Дуръс и е оставил и без това малобройно си православно паство в околността без духовен баща. Бай Божин пък е в Тирана, но в цяло Голо Бърдо все още се носи неговата слава на изкусен гайдар.
Първото ми пребиваване в Голо Бърдо е синхронно със започналата голяма изселническа вълна оттам. Част от селата почти обезлюдяват и това е естествено, защото тук няма нормални пътища, а през зимата районът е почти откъснат от света, няма водоснабдяване и канализация, а телефонизацията е фикция. Друг важен проблем е лекарското обслужване. Илиаз Тамизи, мой приятел от с.Стеблево ми каза, че не би живял тук през зимата, защото един апендицит може да му струва живота. Най-страшното, е че тук няма работа. Вярно е, че планината дава картофи, добри условия за отглеждане на едър и дребен рогат добитък, и тук-там условия за дърводобив, но живее ли се от това? Известните с майсторлъка си голобърдовски строители са плъзнали из Албания и извън нея, защото тук хората не инвестират. Някои мъже намират препитание в гурбета и поработват нелегално - в съседните страни, а даже и във Великобритания и САШ. Затова стотици семейства от Голо Бърдо са се изселили в близки и по-далечни градчета и градове – Либращ, Елбасан, Дуръс, Тирана. В столичния град дори има цял квартал “Кодра е привтит” (или “Попския хълм”), който е населен с изселници от селата Стеблево и Требища.
В периода 1999-2000 г. в Албания се образуват две български неправителствени организации, една от които е “Просперитет Голо Борда” с председател Хаджи Пируши, с когото случайността ме срещна през 2001 година. Дружеството правеше първите си стъпки за съхраняването на културната и езикова идентичност на българите от района, опосредства връзките на общността с българските и албанските държавни и обществени институции. Реших да се включа и аз с каквото мога - още следващата година отново се запътих към Голо Бърдо.
Бяхме изминали почти 25 км, когато пътят се шмугна в млада букова гора и когато излезе от нея и пред погледите ни се възправи нащърбена планинска верига, увенчана от върховете Стратор, Калкан и Радуч. После се появиха и селските къщи, накацали по стръмните склонове на долината на Стеблевската река. Настанихме се в една от родовите къщи на фамилия Пируши и бързо завързахме познанства с Есат Джини, Сабри Мурати, Фаик Нура, Илиаз Тамизи, Ахмет Тамизи. Всички те се самоопределиха като мюсюлмани, така като повечето от хората в Голо Бърдо, но от селската джамия беше останал само каменния скелет. Разбирахме се прекрасно на техния югозападнобългарски говор. Още тогава ги попитах къде са научили езика, а те ми отговориха, че това е майчиният им език – този на който общуват вкъщи. В този аспект Хаджи пояснява “тук сме пораснали, слушайки и пеейки на нашите бащи на български, както сме плакали и изпращали мъртвите пак на български”. До 6-годишната си възраст децата са знаели само него, а албански са научавали едва в училище.
Някога в Стеблево е имало училище. Сега там има само остатъци от сградата и нейното обзавеждане. Положението в съседното Кление е идентично. В Стеблево срещнах 15-годишно момче, което по тези причини не познаваше класната стая – никога не беше ходило на училище, не знаеше да чете и пише... Запазването на езиковата идентичност е проблематично, защото в нито едно от съществуващите в района училища не се преподава български език. С тази благородна мисия се е заело дружеството, а най-активен в това отношение беше Исмет Тола, който дълги години водеше подготвителните курсове по български на нашенците, които искат да следват в България. Навсякъде бяхме сърдечно приети и си тръгнахме с чувството, че оставяме тук добри приятели.
Това се потвърждаваше при множеството ми тамошни скитания, които последваха. През 2004 г 8-членна група пещерняци от клуб “Хеликтит”-София решихме да посетим някои по-интересни голобърдовски пещери. В България организирахме малка дарителска акция, в резултат на което дружеството “Просперитет Голо Борда” се сдоби с пълно течение на списание “Одисей”, аудиокасети с български народни песни, продуцирани от “Ривасаунд”, карти на 100–те национални туристически обекта от БТС, художествена литература, дарена от туристическата агенция “Одисея-ин”. Кръгът от приятели се разшири. Най-силно ме впечатлиха песните, които Душан Райку и Сабри Мурати ни изпяха покрай масата, на чашка домашна ракия. Диктофонът и камерите, които носехме запечатаха всичко това. После нотирахме музиката и свалихме текстовете. Ето строфи от една добре известна нашенска песен: “Сестра брата кани за вечера, айде, айде, брате да вечераме, вечерайте, сестро, не чекайте ме ...”. В годините напред , когато започнаха нашите задълбочени етноложки проучвания в Голо Бърдо, Веселка Тончева от Института за фолклор записа над 100 песни от Стеблево, Кление и Г.Острени , гаранция че духовното богатство на този край ще бъде съхранено.
Беше жътварско време, но комбайни не видях. За сметка на това в малките нивици бяха грижливо подредени отрязаните със сърп пшенични ръкойки. Оранта се извършва по същия примитивен начин – с животинска тяга и рало, но подобно нещо може да се види и на много места у нас. Докато пътувахме, видяхме как в близост до Стеблево издигат антена на мобилен оператор. Казаха ни, че в последствие селото най-сетне ще има връзка със света, нещо което днес е вече факт.
На път към дома за пореден път минахме през махала “На камен” за да навестим семейството на Азис Тола, чието българско самосъзнание е извън всякакво съмнение. После спряхме да пием кафе в самото Голямо Острени. Влезнахме в бистрото и какво да видим – насядалите там бяха се вторачили в телевизора и гледаха програмата на българския сателитен канал “Планета”. Ето ти връзка със страната, но тя не им е достатъчна. Мнозина от присъстващите с огорчение споделиха, че искат да вземат българско гражданство, процедурите за това се точат повече от две години, а не както е по закон – 6 месеца. Според повечето запознати с проблема, трудностите идват от консервативното отношение на Държавната агенция за българите в чужбина. Аз мисля, че това поведение е отблъскващо и не съдейства за приобщаването на хората с българско етническо самосъзнание към Майка България. Това схващане се затвърди в мен след тазгодишната етноложка експедицията, която организирах със специалисти етнолози, антрополози и фолклористи от български неправителствени организации работещи по тези проблеми. Разбира се тя беше под патронажа на дружество “Просперитет Голо Борда” и целеше да съдейства за постигането една от нейните основни цели – изучаване и запазване на местната култура като основен белег на идентичността на населението.
Първият прочит на резултатите, които тепърва ще се обработват, доказва принадлежността на хората от селото към езиковото и културно българско землище, независимо дали те се самоопределят като албанци, българи или македонци. Религията не е разединяващ фактор, въпреки, че на българските гробища им викат “каурски” (гяурски). Малкото християнски семейства и мюсюлманите са живели и живеят мирно и задружно, смесените бракове не са рядкост. Хората от близките албански села им викат “булгарци”, а те от своя страна ги наричат “арнаути”. В Стеблево, а и в цялото Голо Бърдо, където има и християни, всички празнуват заедно.
Заедно със стеблевчани изживяхме емоциите по празнуването на Гюргювден (Гергьовден). Това се случи на поляните край свещения за всички и лековит, според преданието, извор “Вакуф”. Дни преди събитието, със средства на сполучил местен жител, Ахмет Тамизи хвана целебната вода и изгради чудна каменна чешма. Празникът събра стеблевците, пръснали се из близки и далечни краища на Албания и хора от околните български села. Десетки агънца минаха под ножа, завъртяха се шишове, надойдоха музиканти. Най-сетне захванаха танците. Ние също се включихме, защото няма българин, който да не знае правото хоро и ръченицата. Тамошните хора ги играят перфектно, нещо което се уверих по време на многократните си следващи проучвания в Голо Бърдо та и в Кукъска гора.
В Албания не се говори официално за наличието на българско малцинство. Няма пречки хората от Голо бърдо да се самоопределят и изявяват като българи. Никой обаче не помага активно за тяхната интеграция към родината. Нашата дипломация работи вяло за признаване на българско малцинство от албанската държава. Благодарение на провежданата от Министерството на образованието политика, през последните 10 години в наши университети са учили над 300 младежи от български произход, преобладаващата част от които са от Голо Бърдо. Това е необходимо, но недостатъчно условие за запазване на културната и езикова идентичност на българите в Голо Бърдо, а и въобще в Албания. Сега основната цел на дружество “Просперитет Голо Борда” е основаването на частно българско училище в Тирана, което да спомогне за запазването на българщината в Албания. Дано българската държава и обществото ни подкрепи тази родолюбива инициатива, защото се оказва, че други отново са ни изпреварили. В училищата на някои от самоопределящи се като “македонски” села в района на Малкото Преспанско езеро децата имат право да учат майчин език до 4-ти клас – “македонски”, естествено! Да не говорим за това, че Албания отвориха врата гръцко, турско и други разни чуждестранни училища!
За мен Голо Бърдо е едно прекрасно и все още не съвсем познато място, кето посещавам поне веднъж годишно. Защо ли? Защото там има всичко, което може да изпълни душата – девствени планини с дивна природа, гостоприемни, сърцати и трудолюбиви хора с интересни и малко изучени бит, нрави и обичаи. Защото там има нашенци – забравени, непознати и жадно очакващи любовта на Майка България. Всеки от нас може да им я отдаде по някакъв начин. Ако я има в сърцето си! Текст и снимки: Алексей Жалов
и расъждения по темата
ГОЛО БЪРДО - БЪЛГАРИТЕ В ЗАБРАВА
Щом отминахме Либращ стъпихме на калдъръмен планински път, строен от италианците преди повече от 60 години. Той плавно се заизвива по снагата на планинския масив, наричан от албанските географи Малезия и Голобордес, а по нашенски просто Голо Бърдо. След стръмнините на село Луник и махала Ланга, нашият водач ни извести, че вече се намираме в землището на Стеблево – първото попътно село в района, където живеят етнически българи. Всъщност те населяват още двадесет села и махали на територията Голо Бърдо, по големи от които са Требища, Големо и Мало Острени, Тучепи, Ладомерица, Кление, Оржаново, Пасинки и Лешница ...
Според повечето изследователи българо-славянските племена заселват тази част от Източна Албания още през VІІ век и впоследствие образуват общности, които са се интегрирали в пределите на българската държава по време на Първото и Второто българско царство. Османското владичество оказва негативно отражение върху българщината в тези краища, но духовните контакти с България продължават до средата на ХVІІІ век, когато Охридската патриаршия е поставена под зависимостта на гръцката Цариградска патриаршия. След създаването на независимата Албанска държава през 1912 г. в нейната територия остават три области населени с българи - Голо Бърдо, Мала Преспа и Гора. Впоследствие българската държава прави къде успешни, къде неуспешни опити щото етническите българи в Албания да придобият статут на малцинство с всички произтичащи от това привилегии, но по-късно този проблем, а и съдбата на нашенците в балканската ни съседка потъват в забрава.
Българите в Албания “изплуваха” отново на отечествения небосклон едва след 1989 г. и българската общественост научава за тях покрай организираните под егидата на президента две дарителски кампании за хората от Голо Бърдо. После БНТ излъчи филм за тамошните люде, а видяното в него ме мотивира да отида там. Така и направих и то не веднъж...
Първата ми среща с хората на Голо Бърдо и тукашната действителност беше през 1994 г. Когато пристигнахме в Кление и разбраха, че сме българи, в селската кръчма надойдоха хора. Интересът към нас беше очевиден, а липсата на езикова бариера стопи и най-малките нотки на недоверие помежду ни. Традиционната чашка ракия съвсем развърза езиците, а след като известният местен гайдар бай Божин Фильочи наду гайдата и заедно подхванахме “Кога зашумят шумите” вече си бяхме като у дома. Вечерта гостувахме на поп Тодор Ладковски - единственият поп в района. Похвали ни се, че са завършили реставрацията на сградата на селската църква, но с тревога сподели, че това е станало със средства не на българската, а на гръцката православна църква. Сега сградата още я има, но дядо поп се е изселил в Дуръс и е оставил и без това малобройно си православно паство в околността без духовен баща. Бай Божин пък е в Тирана, но в цяло Голо Бърдо все още се носи неговата слава на изкусен гайдар.
Първото ми пребиваване в Голо Бърдо е синхронно със започналата голяма изселническа вълна оттам. Част от селата почти обезлюдяват и това е естествено, защото тук няма нормални пътища, а през зимата районът е почти откъснат от света, няма водоснабдяване и канализация, а телефонизацията е фикция. Друг важен проблем е лекарското обслужване. Илиаз Тамизи, мой приятел от с.Стеблево ми каза, че не би живял тук през зимата, защото един апендицит може да му струва живота. Най-страшното, е че тук няма работа. Вярно е, че планината дава картофи, добри условия за отглеждане на едър и дребен рогат добитък, и тук-там условия за дърводобив, но живее ли се от това? Известните с майсторлъка си голобърдовски строители са плъзнали из Албания и извън нея, защото тук хората не инвестират. Някои мъже намират препитание в гурбета и поработват нелегално - в съседните страни, а даже и във Великобритания и САШ. Затова стотици семейства от Голо Бърдо са се изселили в близки и по-далечни градчета и градове – Либращ, Елбасан, Дуръс, Тирана. В столичния град дори има цял квартал “Кодра е привтит” (или “Попския хълм”), който е населен с изселници от селата Стеблево и Требища.
В периода 1999-2000 г. в Албания се образуват две български неправителствени организации, една от които е “Просперитет Голо Борда” с председател Хаджи Пируши, с когото случайността ме срещна през 2001 година. Дружеството правеше първите си стъпки за съхраняването на културната и езикова идентичност на българите от района, опосредства връзките на общността с българските и албанските държавни и обществени институции. Реших да се включа и аз с каквото мога - още следващата година отново се запътих към Голо Бърдо.
Бяхме изминали почти 25 км, когато пътят се шмугна в млада букова гора и когато излезе от нея и пред погледите ни се възправи нащърбена планинска верига, увенчана от върховете Стратор, Калкан и Радуч. После се появиха и селските къщи, накацали по стръмните склонове на долината на Стеблевската река. Настанихме се в една от родовите къщи на фамилия Пируши и бързо завързахме познанства с Есат Джини, Сабри Мурати, Фаик Нура, Илиаз Тамизи, Ахмет Тамизи. Всички те се самоопределиха като мюсюлмани, така като повечето от хората в Голо Бърдо, но от селската джамия беше останал само каменния скелет. Разбирахме се прекрасно на техния югозападнобългарски говор. Още тогава ги попитах къде са научили езика, а те ми отговориха, че това е майчиният им език – този на който общуват вкъщи. В този аспект Хаджи пояснява “тук сме пораснали, слушайки и пеейки на нашите бащи на български, както сме плакали и изпращали мъртвите пак на български”. До 6-годишната си възраст децата са знаели само него, а албански са научавали едва в училище.
Някога в Стеблево е имало училище. Сега там има само остатъци от сградата и нейното обзавеждане. Положението в съседното Кление е идентично. В Стеблево срещнах 15-годишно момче, което по тези причини не познаваше класната стая – никога не беше ходило на училище, не знаеше да чете и пише... Запазването на езиковата идентичност е проблематично, защото в нито едно от съществуващите в района училища не се преподава български език. С тази благородна мисия се е заело дружеството, а най-активен в това отношение беше Исмет Тола, който дълги години водеше подготвителните курсове по български на нашенците, които искат да следват в България. Навсякъде бяхме сърдечно приети и си тръгнахме с чувството, че оставяме тук добри приятели.
Това се потвърждаваше при множеството ми тамошни скитания, които последваха. През 2004 г 8-членна група пещерняци от клуб “Хеликтит”-София решихме да посетим някои по-интересни голобърдовски пещери. В България организирахме малка дарителска акция, в резултат на което дружеството “Просперитет Голо Борда” се сдоби с пълно течение на списание “Одисей”, аудиокасети с български народни песни, продуцирани от “Ривасаунд”, карти на 100–те национални туристически обекта от БТС, художествена литература, дарена от туристическата агенция “Одисея-ин”. Кръгът от приятели се разшири. Най-силно ме впечатлиха песните, които Душан Райку и Сабри Мурати ни изпяха покрай масата, на чашка домашна ракия. Диктофонът и камерите, които носехме запечатаха всичко това. После нотирахме музиката и свалихме текстовете. Ето строфи от една добре известна нашенска песен: “Сестра брата кани за вечера, айде, айде, брате да вечераме, вечерайте, сестро, не чекайте ме ...”. В годините напред , когато започнаха нашите задълбочени етноложки проучвания в Голо Бърдо, Веселка Тончева от Института за фолклор записа над 100 песни от Стеблево, Кление и Г.Острени , гаранция че духовното богатство на този край ще бъде съхранено.
Беше жътварско време, но комбайни не видях. За сметка на това в малките нивици бяха грижливо подредени отрязаните със сърп пшенични ръкойки. Оранта се извършва по същия примитивен начин – с животинска тяга и рало, но подобно нещо може да се види и на много места у нас. Докато пътувахме, видяхме как в близост до Стеблево издигат антена на мобилен оператор. Казаха ни, че в последствие селото най-сетне ще има връзка със света, нещо което днес е вече факт.
На път към дома за пореден път минахме през махала “На камен” за да навестим семейството на Азис Тола, чието българско самосъзнание е извън всякакво съмнение. После спряхме да пием кафе в самото Голямо Острени. Влезнахме в бистрото и какво да видим – насядалите там бяха се вторачили в телевизора и гледаха програмата на българския сателитен канал “Планета”. Ето ти връзка със страната, но тя не им е достатъчна. Мнозина от присъстващите с огорчение споделиха, че искат да вземат българско гражданство, процедурите за това се точат повече от две години, а не както е по закон – 6 месеца. Според повечето запознати с проблема, трудностите идват от консервативното отношение на Държавната агенция за българите в чужбина. Аз мисля, че това поведение е отблъскващо и не съдейства за приобщаването на хората с българско етническо самосъзнание към Майка България. Това схващане се затвърди в мен след тазгодишната етноложка експедицията, която организирах със специалисти етнолози, антрополози и фолклористи от български неправителствени организации работещи по тези проблеми. Разбира се тя беше под патронажа на дружество “Просперитет Голо Борда” и целеше да съдейства за постигането една от нейните основни цели – изучаване и запазване на местната култура като основен белег на идентичността на населението.
Първият прочит на резултатите, които тепърва ще се обработват, доказва принадлежността на хората от селото към езиковото и културно българско землище, независимо дали те се самоопределят като албанци, българи или македонци. Религията не е разединяващ фактор, въпреки, че на българските гробища им викат “каурски” (гяурски). Малкото християнски семейства и мюсюлманите са живели и живеят мирно и задружно, смесените бракове не са рядкост. Хората от близките албански села им викат “булгарци”, а те от своя страна ги наричат “арнаути”. В Стеблево, а и в цялото Голо Бърдо, където има и християни, всички празнуват заедно.
Заедно със стеблевчани изживяхме емоциите по празнуването на Гюргювден (Гергьовден). Това се случи на поляните край свещения за всички и лековит, според преданието, извор “Вакуф”. Дни преди събитието, със средства на сполучил местен жител, Ахмет Тамизи хвана целебната вода и изгради чудна каменна чешма. Празникът събра стеблевците, пръснали се из близки и далечни краища на Албания и хора от околните български села. Десетки агънца минаха под ножа, завъртяха се шишове, надойдоха музиканти. Най-сетне захванаха танците. Ние също се включихме, защото няма българин, който да не знае правото хоро и ръченицата. Тамошните хора ги играят перфектно, нещо което се уверих по време на многократните си следващи проучвания в Голо Бърдо та и в Кукъска гора.
В Албания не се говори официално за наличието на българско малцинство. Няма пречки хората от Голо бърдо да се самоопределят и изявяват като българи. Никой обаче не помага активно за тяхната интеграция към родината. Нашата дипломация работи вяло за признаване на българско малцинство от албанската държава. Благодарение на провежданата от Министерството на образованието политика, през последните 10 години в наши университети са учили над 300 младежи от български произход, преобладаващата част от които са от Голо Бърдо. Това е необходимо, но недостатъчно условие за запазване на културната и езикова идентичност на българите в Голо Бърдо, а и въобще в Албания. Сега основната цел на дружество “Просперитет Голо Борда” е основаването на частно българско училище в Тирана, което да спомогне за запазването на българщината в Албания. Дано българската държава и обществото ни подкрепи тази родолюбива инициатива, защото се оказва, че други отново са ни изпреварили. В училищата на някои от самоопределящи се като “македонски” села в района на Малкото Преспанско езеро децата имат право да учат майчин език до 4-ти клас – “македонски”, естествено! Да не говорим за това, че Албания отвориха врата гръцко, турско и други разни чуждестранни училища!
За мен Голо Бърдо е едно прекрасно и все още не съвсем познато място, кето посещавам поне веднъж годишно. Защо ли? Защото там има всичко, което може да изпълни душата – девствени планини с дивна природа, гостоприемни, сърцати и трудолюбиви хора с интересни и малко изучени бит, нрави и обичаи. Защото там има нашенци – забравени, непознати и жадно очакващи любовта на Майка България. Всеки от нас може да им я отдаде по някакъв начин. Ако я има в сърцето си! Текст и снимки: Алексей Жалов
Няма коментари:
Публикуване на коментар