МАЛА ПРЕСПА, ГОЛО БЪРДО, ГОРА...
Боби Бобев, доктор по история
Институт по балканистика при БАН
Известни ли са ви тези наименования, свързвате ли ги с нещо? Не става дума за романа на Талев "Преспанските камбани", нито за бърда и гори в някои райни на страната ни. Това са области в Албания, в които често нямате нужда от преводач - голяма част от населението говори език, който едни наричат български, други - негов западен диалект, трети - македонски. В географски смисъл те са разположени в същия ред от юг на север.
Ако сте в Охрид и поемете към манастира "Свети Наум", може да подминете разклонението към него и след пет минути ще бъдете на границата с Албания. Нямате нужда от виза, заплащате десет евра за гранична такса и само след няколко километра достигате град Поградец, разположен на самото езеро. Продължавате в посока град Корча, който се намира на около 60 километра, и скоро навлизате в Корчанското поле - сравнително високо, около 850 м над морското равнище и оградено отвсякъде с планини, зеленчукова и овощна градина на Албания. Достигайки града, поемате към границата с Гърция и скоро виждате отклонение вляво, към Горица. След около половин час пред очите ви изниква Голямото Преспанско езеро, в което се събират границите на Гърция, Македония и Албания - изключително красиво, с островчето Малиград на неколкостотин метра навътре и със скътано край брега му селце. Това е Личенас (в буквален превод Езерово), но местните хора от край време си го наричат Пустец. Вече сте в Мала Преспа, терасовидна територия, вървяща от езерния бряг към околните планини - Коинска, Суха гора, Иван планина и Галичица. В района има девет села, между които, освен споменатото Пустец, още и Горна и Долна Горица, Зърновско, Шулин, Глънбочани, Леска, Туменец, Коинско. Пак в тази част на Албания, около Корча, "нашенски" говорят в Бобощица и Дреново, както и във Връбник - единственото село от Егейска Македония, останало в границите на страната. В този район "нашенци" са изцяло православни християни.
Ако пък преминете границата в пункта Кяфатан, над Струга, и поемете към Тирана, след около 50 метра ще достигнете града Либражд. Вдясно от шосето остават планински масиви, чиито била месеци наред задържат снега, и към които може да се насочите по недотам добър път почти от центъра на града. След час внимателно шофиране ще спрете на един хълм и Стеблево ще бъде под вас. Ако трябва да изброяваме други наименования на села, не можем да пропуснем Голям и Малък Острен, Кленье, Требище. А заради характерните имена още Борово, Гиновец, Койовец, Радовеш - общо над 25 села и махали. В този район ще видите само планински пейзажи, включително алпийски: огромни ливади с пасящи по тях крави или непристъпни скалисти зъбери. А някой от местните хора ще посочи с ръка към недалечен хълм и ще ви обясни, че по него минава границата с Македония - понякога пътят от Струга за Дебър е само на неколкостотин метра от вас. В Голо Бърдо сънародниците ни са предимно мюсюлмани, но има и християнски села.
Що се отнася до Гора (ударението е на първата сричка!), то тази област е по-далеч на север и пътят до нея е по-дълъг и труден. Разположена в красив планински район, тя включва 23 села, чието население говори също "по нашенски" - 9 на албанска територия, а останалите в Косово. Най-общо казано, районът е разположен между Кукъс и Призрен. Населението му изповядва преимуществено исляма.
И така - българите в Албания... Имало ли ги е някога, има ли ги днес, ако да - колко са, притежават ли национално самосъзнание? Темата периодично се активизира или затихва, предизвиква остри спорове, довежда до споменаване на крещящо разминаващи се числа - не става дума само за несъответствие в позициите на София, Скопие и Тирана, в която група понякога се включва и Белград. Спорове или поне несъответствия има и сред третиращите тази материя български учени, журналисти и представители на официални държавни институции. За последен път това се случи през октомври - темата бе активно третирана в сайта на Фокус-нюз, не закъсняха реакции в македонските и албански медии. Изненади нямаше - позициите отново бяха не само разминаващи се, но и противоположни.
Нека продължим темата малко нетрадиционно. През 2002 г., на конференция на Пакта за стабилност, в Тирана пристигна г-н Иван Станчов - потомък на стара фамилия с политически традиции, дългогодишен емигрант, след 1989 г. един мандат на български посланик в Лондон и министър на външните работи в служебния кабинет през 1994 г. Познавахме се отпреди, но за първи път научих историята на предците му - той бе проследил родословието си назад във времето докъм края на XVIII век и категорично бе установил, че някъде по това време прапрадедите му са поели пътя към днешните български територии, за да се установят в Свищов. Интересното в случая е фактът, че столетия наред родът му е живял в град Берат, известен в нашата история под името Белиград преди всичко с дейността на Светите Климент, Горазд и Ангеларий в този район - мощите на последните двама се съхраняват в тамошната архиепископска черква "Света Марина". Могат да се дадат и редица други примери, които безспорно показват, че в различни исторически периоди в днешните албански земи са живели българи. Откъде са се взели, би попитал някой. Ами те просто са си били там дълги столетия, като съставна част на нашите народност и нация, без с това да се опитваме да твърдим, че са автохтонно по характер население.
Днешните албански земи през античността са населени с илирийски племена, като гръцката колонизация или влючването им в състава на Римската, а по-късно и на Византийската империя не променят генерално етническата картина. Всъщност сериозните изменения настъпват след VI век, при реализираното на няколко вълни славянско нашествие на юг от Дунав. В своя завършен вид то обхваща практически целия полуостров, достигайки дори егейските острови. Не са подминати и албанските територии, но поради различни причини, на първо място специфичния релеф, а и ориентацията на съществуващите пътни артерии, те са по-слабо засегнати. Наличието на славянски елемент в този район обаче е безспорен факт, който по-късно се комбинира последователно със заселването на Куберовите българи, създаването на нашата държава и настъплението й на югозапад, включването на днешните албански територии за продължителни периоди в нейните граници - при владетелите на Борис и Симеон, Самуил и Иван Асен II. Казано с други думи, процесът на формирането на средновековната българска народност се реализира частично и в земите на съвременна Албания, особено в южните и източните й части. В отсъствието на интегрална албанска държава, в периода до османското завладяване на Балканите, границите са твърде неустойчиви и тези територии са включвани в състава и на Византия, и на Сърбия, но това не променя същностно етническите дадености.
Във времето на Османската империя имаме нови моменти. Като цяло тенденцията е към движение на албанското планинско население към равнинните места и оттегляне на българите към Македония и по-нататък, към днешните територии - случилото се с рода Станчови е само единичен пример за тенденцията българите да намаляват числено в днешните албански земи преди всичко на основата на миграционните процеси. Разбира се, голяма роля играе промяната във верската обстановка - много албанци приемат исляма и така се приобщават към господстващата в империята религия, което създава допълнителни притеснения за християните в тези територии. Именно това е причината и част от останалото там българско население с течение на времето да припознае тази вяра. Въпреки всички тези промени, българите в албанските земи са безусловно засегнати от нашите възрожденски процеси, в техните райони има дейност на Българската екзархия, поддържат се български училища, в края на XIX и началото на XX в. има контакти и съвместна дейност на националноосвободителните движения.
Съвременната албанска държава се създава през 1912 г., призната е по силата на международна санкция на следващата година и България е сред първите, установили дипломатически отношения с нея. В целия междувоенен период основна тема в двустранните контакти е именно съдбата на нашето население там, възможността за официализиране на статута му и допускане на български свещеници и учители; казано с други думи - получаване на малцинствени права, напълно в духа на договореностите и подписаните международни задължения след края на Първата световна война. За съжаление, нищо подобно не се случва. Албанската страна никога не отрича по принцип наличието на такова население, но е под постоянен силен политически натиск от Белград. В същото време България е твърде ограничена и затруднена в своята дейност като победена въ войната страна, а и не проявява в достатъчна мяра настойчивост и гъвкавост, правят се фатални грешки - например откази да се приемат в българските граници наши сънародници, желаещи да напуснат Албания. И все пак има един многозначителен момент. По време на системното провеждане в началото на 30-те години на т.н. Балкански конференции, на 9 януари 1932 г. е подписан двустранен протокол, в чийто член 1 се казва, че албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания. Този документ не ангажира задължително правителствата и впоследствие е ратифициран в Тирана, главно поради острата реакция на Белград, но сам по себе си е достатъчно показателен за безспорността на факта.
След 1944 г. нещата вече се развиват в друга плоскост. Коминтерновските тези за съществуване на македонска нация се възприемат по престъпно безкритичен и нихилистичен начин от българската комунистическа върхушка. Така скоро между Албания и Югославия се постига договореност за наличието на македонско малцинство в района на Мала Преспа с всички произтичащи от този факт последствия. Фактическото прекъсване на двустранните отношения допълнително усложнява нещата, а и режимът на Енвер Ходжа не се церемони с инакомислещите по който и да било въпрос. Минават повече от четири деситилетия, преди страната ни да си спомни за българите в Албания, а и още време, за да посмеят някои от тях да преодолеят стаха и да заявят открито своите национални чувства.
И така, нека погледнем моментните реалности без розови или черни очила и да си отговорим на няколко важни въпроса.
Има ли българи в Албания? Безусловно - да. Това е лесно доказуемо както за по-далечната или по-близка история, така и към днешна дата. Ако някой например прочете надписа на камбаната на черквата в Зърновско, подарък на населението му от "родолюбивите българи от Струга" през 1911 г., или види съвършения български правопис на надгробните паметници във Връбник, просто няма да задава този въпрос.
Колко са на брой? Тук вече съм затруднен да отговоря точно. В Албания твърде отдавна, още отпреди Втората световна война, не е имало реално и свободно преброяване на населението с показатели за национална принадлежност, майчин език, вероизповедание. Провежданите по времето на тоталитарния режим не бива да се имат предвид - при тях просто са били съобщавани удобните за властта резултати. Днес, според албанските власти, в страната има общо около 2 % малцинства (разбирай - около 60-70 000 души), преимуществено гърци, но и по малко македонци, черногорци и други. Напоследък, все по-често, в тези "други" полуофициално се включват и българите. Не може да се заобикаля факта, че албанските съдилища са регистрирали вече две сдружения на живеещите ва територията на страната българи. А що се отнася до броя... Скопие, считайки това население за свое, често произвежда бомбастични числа, достигайки до половин милион. Нашите патриотично настроени експерти говорят за стойности между 100 и 300 000. Властите в Тирана обикновено се задоволяват с "4-5000 души в райно на Мала Преспа". Истината? По моя преценка, без да мога да претендирам за точност по обективни причини, става дума за от 40 до 60 000 души. Разбира се, те вече не живеят само в посочените три района на Албания, напротив - Мала Преспа, Голо Бърдо и Гора сравнително бързо се обезлюдяват, а "нашенци" живеят масирано в Тирана, Елбасан, Дуръс, Корча и другаде. Неслучайно дейността на техните дружества "Просперитет Голо Бърдо" и "Иван Вазов" е съсредоточена най-вече в по-големите градове и на първо място Тирана и Елбасан.
Чувстват ли се тези хора, колкото и да са на брой, действително българи, осъзнават ли дълбоко своя национален произход? Тук навлизаме в сложна и деликатна материя. Това население е мъчително разделено в своите чувства между България и Македония и за този факт има твърде много причини: географската близост на последната, активната й пропаганда, преимуществата на дългогодишно признатото малцинство - включително учебници и учители. В края на краищата следва да има свобода на избора - ако някой се чувства македонец, това е негово право; но, за Бога, по същия начин никой не следва да пречи или оспорва самоопределението като българи на хиляди хора. Едно неизбежно бъдещо преброяване с показатели като националност и майчин език ще даде отговор на много въпроси, но съм убеден, че разделението ще остане и не съм особено голям оптимист за броя на албанските граждани, които ще се самоопределят като българи.
И още един често оспорван въпрос - прави ли България достатъчно за тези хора? Често срещан е категорично отрицателният отговор. Аз съм съгласен, че би следвало да сме по-настоятелни и гъвкави, да осигуряваме повече средства и възможности, винаги съм пледирал в тази насока. Не мога обаче да подмина друго често срещано клише - че нашата страна никога не е поставяла въпроса на разискване или поне не го е правила достатъчно остро и убедително. Като непосредствен свидетел твърдя, че от март 1998 до юли 2006 г. двама президенти, един председател на парламента, двама премиери, трима външни министри и други официални лица са действали в тази насока. Вън от всичко друго обаче ние срещаме препятствие, което мнозина не знаят - самото албанско законодателство фиксира наличните на територията на страната малцинства и там българите отсъстват. Изходът? Добри резултати в бъдещото преброяване - тогава ще може да се аргументираме неопровержимо и да очакваме официализиране на статута, тогава ще имат резултат всички усилия, включително и стотиците завършили образование у нас по 103 ПМС и стотиците издадени паспорти.
Преди няколко години пътувах към Стеблево. Пред мен се движеше кола с председателят и секретарят на дружество "Просперитет Голо Бърдо", Хаджи Пируши и Исмет Толя. В един момент синчено на Исмет протегна ръка през прозореца и във въздуха затрептя нашия трибагреник. А аз си спомних как баща му на една конференция каза, че основният му документ за български произход е песента "Нани ми, нани, мило мое чедо", пята от майка му над неговата люлка.
Е, има ли българи в Албания?
Бел.:
1. Статията е публикувана в сп. "История", бр. 2/ 2008 г.
2. Подчертаването с болд не е на автора.
