Доц. Пламен Павлов: Българското население в Албания не зависи от истерията на македонизма

Доц. д-р Пламен Павлов, преподавател по история на Византия и Балканите във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” , председател на Агенцията за българите в чужбина (1998-2002 г.)

Повдигнатият от председателя на българското Народно събрание проф. Огнян Герджиков въпрос за официалното признаване на българското етническо малцинство в Албания естествено поражда коментари и определени надежди. И тук не става дума само за нашите български надежди в България, а много повече за надеждите на десетки хиляди българи от Албания – надежди, че най-накрая ще получат полагащия им се по силата на международните норми статут на легитимно етническо малцинство, свързано на трайна основа с Родината – майка, а именно с Република България. Фактът, че малобройните, но за сметка на това пък твърде шумни адепти на македонизма в Албания са решили “да протестират” и да се кълнат, че “не са бугари”, също е показателен. Тези истерични реакции са ярък израз не само на невежество, родоостъпничество по едни или други причини, но и на безсилие – безсилие пред историческата истина, пред миналото, но и пред бъдещето за българите в Албания. Районите на Албания, в които и днес живее многохилядно българско население, са изконна част от българското етнокултурно пространство от векове. Нещо повече, през VІІ-ХVІІ и дори през ХVІІІ в. български “анклави” е имало и до самите брегове на Адриатическо море, както и в Тесалия и Епир. И това не са някакви “мечти” и националистически “видения” на български учени, а историческа реалност, която е отразена в многобройни писмени извори, езикови свидетелства, археологически паметници.Заселването на славяни от т.нар. българска група по тези места започва още през втората половина на VІ в., като през VІІ в. добива големи мащаби – по признанието на византийския император интелектуалец Константин VІІ Порфирогенет (913-959) “... пославянчи се цяла Елада”. Съществена промяна настъпва към 680 г., когато в “Керамисийското поле” (районът на Прилеп и Битоля в днешна Република Македония) се появяват българите на Кубер – брат на основателя на Дунавска България кан Аспарух (680-700). В последно време все повече се налага становището, че в края на VІІ в. тук се създава “втора България”, в чиито предели влиза значителна част и от днешна Албания. Езиковеди и археолози констатират следи от това древнобългарско (прабългарско) присъствие около Корча, край планината Томор и на други места. Старата българска топонимия в района на Мала Преспа – Девол – Томор напоследък бе събрана и анализирана от д-р Димитър Бело, преподавател в университета в Корча. Най-яркото свидетелство за мощта на Куберова България е златното съкровище от с. Врап, Корчанско, както и онова от с. Ерсеке (в посока на Елбасан) – според анализите на световноизвестния германски археолог Йоахим Вернер става въпрос за части от държавната хазна на Куберова България, укрити в по-късно време, вероятно във времето на грандиозния българо-византийски двубой при цар Самуил и император Василий ІІ Българоубиец (краят на Х – първите деселетия на ХІ в.). Наблюденията си покойният професор Вернер публикува в книга, издадена във Виена през 1986 г.През 695 г. Кубер прави неуспешен опит да завладее Солун, което го въвлича в конфликт с Византийската империя. През 705 г. тази “втора” България е изрично спомената в един надпис на българския кан и византийски кесар Тервел (700-721). Симбиозата между Куберовите българи и съседните славяни, най-вече драговити, берзити, сагудати и др. прави етногенетичния процес в днешна Македония и съседните албански земи най-сходен с онзи в Добруджа и Североизточна България. Независимо от превратностите на историята, Куберова и Аспарухова България поддържат връзки помежду си, а при великия кан Крум (803-814) на практика се стига до тяхното обединение – процес, който е завършен при владетелите Персиан (836-852) и св. Борис-Михаил Покръстител (852-889). Последният, както е известно, поставя известния граничен надпис от с. Балша. Той изпраща в тази част на обширното Българско царство великите просветители св. Климент (починал през 916 г.) и св. Наум (поч. през 910 г.), което превръща днешна Македония и съседните албански райони в южното “ядро” на старобългарската християнска цивилизация. Във връзка с тези събития научаваме за водещата роля на крепостта Девол (при дн. Звезда, Корчанско) като военен и политически център, както и имената на областните управители (комити) Котокий и Домета, по-късно на олг-таркана Теодор, комитите Таридин и Дристър. Край бреговете на Охридското и Преспанското езеро се ражда и един от най-древните и стойностни български светителски култове – този на Светите Седмочисленици (св. Равноапостоли Кирил и Методий, св.св. Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Сава), ревниво пазен и до днес от православните българи и албанци. Нещо повече, свети мощи на Горазд и Ангеларий се пазят векове наред в южния Белград (дн. Берат). По предание св. Горазд, след като напуска Великоморавия и за известно време е епископ на Краков (Полша), в крайна сметка идва при св. Климент в България и създава свой манастир именно при Берат. За св. Ангеларий се знае, че умира в Плиска още през 886 г., но явно по-късно, във времето на цар Самуил (997-1014), неговите мощи са пренесени в Берат, за да се укрепи още повече духа на местните българи пред грозната византийски заплаха.Българските позиции в днешна Албания се засилват още повече през 899 г., когато цар Симеон Велики (893-927) разширява границите на царството до Дирахион/Драч (дн. Дуръс). В самия Драч през Х-ХІ в. съществува силно българско “лоби”, водено от аристократичната фамилия Хрисилий. В края на Х началото на ХІ в. “най-силният човек” в града е Йоан Хрисилий, който става тъст на цар Самуил. Малко известен, но несъмнено важен е фактът, че великият български цар е женен за една българка от Драч – царица Агата, дъщеря на Йоан Хрисилий. За да укрепи още повече влиянието си в града Самуил изпраща за негов военен управител своя зет, арменеца Ашот Таронит, женен за българската принцеса Мирослава. Независимо че драчката българска “партия” през 1005 г. изменя на Самуил и преминава на византийска страна, в нейната етническа природа не се съмнява никой – тогавашните византийски и арменски автори отделят най-много внимание на Никола Българина (Никола Хрисилий, син на Йоан и шурей на цар Самуил), който през първата половина на ХІ в. прави военна кариера в Мала Азия и Армения. Арменският поет Григорий Магистър пише за него: “... Българинът Никола, хищната птица на връх Арарат, разрушителят с лоша слава...”Друг средновековен български “сюжет” от днешна Албания е този за св. княз Иван Владимир, владетел на Дукля/Зета (дн. Черна гора), убит по заповед на цар Иван Владислав (1015-101 в Преспа. Неговите мощи се пазят и днес в манастира край Елбасан и са обект на силен култ сред православните българи и албанци, както, разбира се, и в Черна Гора и Сърбия. Връзките на св. Иван Владимир с България и местните българи от днешна Албания му отреждят мястото на “древен български цар” в Синодика на Българската Търновска патриаршия (ХІІ-ХІV в.), а и в българския светителски пантеон. Самият цар Иван Владислав изгражда в албанските планини своего рода “последно убежище” в хода на грандиозната и неравна битка с Василий ІІ Българоубиец. Българският цар загива през февруари 1018 г. пред стените на Драч. Последните огнища на съпротива срещу жестокия Българоубиец са отново в албанските земи – по местата, където и днес живеят българи. Престолонаследникът Пресиан (ІІ), на практика последният владетел на Първото българско царство (за такъв го е смятал самият император Василий ІІ Българоубиец!) воюва с византийците от февруари до август 1018 г., като се укрепява в планината Томор. Наблизо в двореца Копринища в плананита “Врохот” (т.е. “върхот”, “върхът”) се защитава прочутия воевода Ивац, коварно ослепен от ромеите при преговори на празника “Успение Богородично” – 15 август 1018 г. Нейде около Елбасан на свой ред съпротива на Византия оказва знаменият Самуилов воевода Николица, който пък по произход е български славянин от Лариса в Тесалия. Хронистите специално отбелязват имената и на българските боляри Елемаг от Белград (Берат) и Гавра, които готвели въстание на местните българи срещу византийската власт още през 1019 г. Във времето на византийското владичество през ХІ-ХІІ в. земите на днешна Албания, в които живеят българи, са в диоцеза на Охридската архиепископия “... на цяла България” (така се нарича официално този древен български престол до закриването му през 1767 г.). Това ясно е казано в трите “новели” (указа) на Василий ІІ, издадени през 1019-1020 г. По време на голямото българско освободително въстание на Петър Делян (1040-1041 г.) в Драчката област се създава второ бунтовно огнище. То е ръководено от “българския войник Тихомир”, който също е обявен за “цар на България”. Хората на Тихомир, които са били най-вече българи от днешните албански земи, се присъединяват към Петър Делян след един “народен събор” в Скопие и споделят съдбата на останалите въстаници. За българи в района на Преспа се говори и във връзка с второто по ред голямо българско въстание – онова на Георги Войтех (1072-1073 г.). Във времето на Първия кръстоносен поход в края на ХІ началото на ХІІ в. българите от днешна Албания попадат в полезрението на западните хронисти. Те категорично твърдят, че след като слязат в пристанището Дирахион/Драч и продължат по древния път “Виа Егнациа” попадат в... България. Същото се съобщава и във връзка с войните на Византия с италианските нормани (т.нар. “Кралство на двете Сицилии”) през ХІ-ХІІ в., когато неведнъж се споменават Девол (при Корча), Охрид, Преспа... При възхода на Второто българско царство (1186 – 1396 г.) Албания, а и част от Косово, са в българските предели. Така е при царете Калоян (1197-1207) и Иван Асен ІІ (1218-1241). В резултат на кризисните процеси през средата на ХІІІ в. България политически губи тези земи, но в тях продължава да живее многобройно население с ясно изразено българско самосъзнание и традиционна култура. Най-известният му представител е великият реформатор на православната музика св. Йоан Кукузел (около 1280 – средата на ХІV в.), авторът на прочутия “Полиелей на българката”. Както четем в житието му:“ ... Преподобният Йоан се роди в град Дирахий, който се намираше в областта на Охридската архиепископия. По потекло той беше българин... Йоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха "Ангелогласния..."Друг виден за времето си българин от ХІV в. е св. Дионисий, родом от «Горица» (Корча), останал в църковната история като “Костурски”. Той е създател на манастира на св. Йоан Предтеча на Света Гора Атонска, а неговият брат Теодосий става митрополит на Трапезундската Византийска империя в Мала Азия. По време на най-голямото сръбско териториално разширение, дело на знаменития цар Стефан Душан (1331-1355), българин по майка, южните краища на държавата му нерядко са управлявани от българи. Това несъмнено има връзка с етническата природа на населението в тях. Особено интересен е случаят с деспот Йоан Асен, владетел на Валона/Авлона (дн. Вльора) в средата на ХІV в. Оказва се, че той е брат на българския цар Иван Александър (1331-1371), съответно и на сръбската царица Елена. При неговия син и наследник деспот Йоан Александър през 70-те години на ХІV в. временно пребивава известният български монах исихаст св. Ромил Видински.Османското завоевание в края на ХІV- ХV в. дава нови примери за значимото присъствие на българи в днешна Албания, вкл. и във връзка с борбата на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег с турците. Свидетелствата за българите в Албания продължават и през следващите столетия. Нека обърнем внимание на онова, което твърди една толкова консервативна институция, каквато е църквата. Не някой друг, а дейците на Вселенската патриаршия в Константинопол/Цариград (дн. Истанбул) канонизират новомъчениците св. Никодим Елбасански (загинал за Христовата вяра на 11 юли 1722 г.), Христо Градинар (убит на 28 ноември 1748 г.) и Никита Серски (албански българин, атонски монах, посечен в Сяр/Серес на 4 август 1808 г.). И тримата категорично са наречени “българи”, което важи и за още неколцина свети мъченици от съседни земи (Южна Македония, Епир, Тесалия): св. св. Яков, ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убити от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудите са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градове като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбите против турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганди” и т.н. Те вече нееднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появиха документалните филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на проучване на учени, журналисти, интелектуалци от тяхната собствена среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, на свой ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София на свой ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравностойно, българските медии преоткриват българското малцинство в Албания – нека припомним усилията на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.

http://focus-news.net