Изложбата за Българите от Голо Бърдо - Албания открита

На 28 януари от 18.30 ч. в Националния музей „Земята и хората” се състоя официалното откриване на фотоизложбата „Българите от Голо Бърдо – Албания”. Изложбата, с автори Веселка Тончева и Алексей Жалов, бе организирана от сдружение”Нашенци”, ВМРО – Българско национално движение, Националният музей „Земята и хората” и фото къща „Ралица”. Тържеството събра най-малко 120 ангажирани с темата родолюбиви граждани. То беше уважено от представители на Държавната агенция за българите в чужбина А.Маринков и Й.Колев, К.Костадинов и Ю.Ангелов съответно зам.председател и орг.секретар на ВМРО, председателя на Българската федерация по спелеология П. Берон, директора на Националния музей „Земята и хората” М.Малеев, настоящи и бивши дипломати, членове и симпатизанти на сдруженията „Нашенци” и „Огнище”, работници от Института по етнология и фолклористика с музей при БАН, преподаватели и студенти от СУ „Св.Климент Охридски”. Сред присъстващите бяха Р.Манджукова и Пл.Павлов бивши председатели на ДАБЧ. Скъп гост на събитието бе Хаджи Пируши – председател на дружеството на българите в Албания „Просперитет на Голо Бърдо, Преспа и Гора”.

Встъпителни речи изнесоха авторите. След емоционалното слово на Х.Пируши, инициативата бе поздравена от Н.Петрова – директор на международния фестивал на планинарския филм и Г.Стаменов – председател на дружество „Огнище”. Междувременно, а и след официалната част, на музикалния фон на автентични песни и музика от Голо Бърдо, присъстващите с разгледаха с голям интерес изложбата. Последващата чашата вино, стопли телата и отвори сърцата на събралите се за сладки приказки. Не останаха на заден план съдбата и проблемите на нашите братя живеещи в този почти забравен от българската официалната власт край на Албания.

За сведение на интересуващите се , изложбата ще бъде експонирана до края на месец февруари!

По повод на изложбата малък видеоматериал от на БНТ можете да се види тук!

А тук можете да видите всички снимки от изложбата!

ИЗЛОЖБА "БЪЛГАРИТЕ ОТ ГОЛО БЪРДО - АЛБАНИЯ"

Тук ще можете да видите малко видеоматериали по темата за българите в Албания въобще, а и в Голо Бърдо!

Тук бихте могли да прочете едно интервю по повод изложбата и участта на балгарите в Албания!

Поредна етноложка експедиция сред нашенците в Голо Бърдо-Албания

В периода 21 август – 28 август 2010 г. в селата Големо Острени, Оржаново, Мало Острени и Стеблево, област Голо Бърдо, Албания се проведе етноложко-фолклористична експедиция, подкрепена от Държавната агенция за българите в чужбина и ВМРО, с участници Алексей Жалов – сдружение за българите в чужбина «Нашенци», Веселка Тончева и Цветелина Димитрова от института за ентология и фолклористика с етнографски музей при БАН, Симона Петрова от Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”, Георги Райчев – Музей по спелеология и родопският карст . Бяха направени над 70 интервюта с информатори на различна възраст по множество теми, сред които селищна история, топонимия, фолклорна история, родове в с. Големи Острени, Оржаново и Мало Острени, история на Албания; раждане, бабуване и баене; сватба, песни на сватба и синет (сюнет), свирене, видове свирки/зурни и зурнаджийски мелодии; погребение, Байрам и поменална обредност; фолклорен ислям, демонология; идентичност на общността в Голо Бърдо.

Беше направено видео- и фотодокументиране на традиционна сватба и невестинска носия от с. Големо Острени, овчарски звънци и хлопки от региона. Заснети бяха традиционни къщи и гробища във всяко от трите селища – особено интересни са каменните кръстове от стари християнски гробища и мястото „на църков” в с. Малестрени (Мало Острени). Документиран беше и пазарът, провеждан веднъж седмично в с. Големо Острени, на който се събират хора от всички околни селища на общината

Българите в Голо Бърдо - Албания

Както беше обявено, на 14 януари 2010, в Софийския университет се състоя представянето на книгата на Веселка Тончева "Българите от Голо Бърдо Албания".Залата се оказа тясна за гостите, но това не им попречи да изсушат словата на Райна Манджукова - председател на Агенцията за българите в чужбина, Хаджи Пируши - председател на Дружеството "Просперитет на Голо Бърдо"-Албания, Алексей Жалов - инициаторът на спелео-етноложките проучвания в района.В последствие авторката представи своят труд! За "каймак" на представянето бе излъчен филма на В.Тончева "Българите в забрава" отразяваш проблематиката на книгата. Накрая, както е и нормално за подобни събития присъстващите изпиха по чаша вино за успеха на начинанието и здравето на виновниците за осъществява нето на този проект. Събитието беше отразено медийно. 

Обширно интервю с авторката можете да намерите тук. 

Репортажът на БНТ от представянето е достъпен на адрес!

РЕГИОНАЛЕН СЕЛИЩЕН ВАРИАНТ НА БЪЛГАРСКА ФОЛКЛОРНА СВАТБА ОТ СЕЛО ТРЕБИЩА

РЕГИОНАЛЕН СЕЛИЩЕН ВАРИАНТ НА БЪЛГАРСКА ФОЛКЛОРНА СВАТБА ОТ СЕЛО ТРЕБИЩА, ОБЛАСТ ПЕШКОПИЯ В Р АЛБАНИЯ

(схематично описание по документален видеоматериал, заснет от 11 до 14 октомври 1994 г.)

Изследванията върху фолклорната традиция и обичаите на българското население от областта Голо Бърдо (административна област Пешкопия) в Република Албания се водят от автора на филма от месец април 1994 година. За този период районът е обходен три пъти, като при последното посещение, с помощта на видеокамера е заснет регионален селищен вариант на българска фолклорна сватба. Сватбата е направена на 11, 12, 13 и 14 октомври 1994 година в с. Требища. Младоженците са Люлиета Адем Терзиу, р. 1975 г. и Гезим Джеват Зекири, р. 1971 г. И двамата са родом от същото село.
Видеофилмът представя повече от шест часа документален запис на основните елементи от сватбения обичай в селището и на практика потвърждава принадлежността на местната фолклорна традиция към българската фолклорна култура.

http://www.ongal.net

Гергана Цонева
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Приготовленията за сватбата започват още през седмицата – в сряда или четвъртък се прави
т.нар. „засевлок”. За целта възрастни жени, чиито брой трябва да е нечетен, заедно с „кумицата”[1] сеят жито и царевица, които се пренасят на три коня до мелницата. През това време се пеят песни за конкретния момент, присъствуващите се черпят с бонбони и се гощават. Алкохол не се пие. Вечерта веселбата продължава до късно, но без оркустър, само с песни и дайрета. Главните действуващи лица са кума и „кумицата”[2].

Две седмици преди сватбата се вари пшеница и се суши. В петък около обяд изсушеното зърно се стрива с два плоски кръгли камъка – „мелене на бунгур”[3]. Присъствуващите се черпят с ракия и сладкиши. Към 17-18 часа една жена от рода на момчето (която обикновено е неговата сестра или снаха), придружавана от малко момченце, отива в дома на невестата и носи украшенията, изпратени от младоженеца. Изпращат я и я посрещат от къщата на младоженеца с песни и дайрета, а от къщата на момичето тя връща почерпка за всички присъствуващи. Това се нарича „носене на шаматките”[4]. И в двете къщи същата вечер има оркестри и веселбата продължава до среднощ. Играят се хора, поднася се лека почерпка.

В събота начева съществената част от сватбата. В двора на момичето има гости, които са поканени на обяд. В къщата на бъдещия зет към 10,30 часа започва приготвянето на „кумсто”[5]. За целта в голям казан се варят брашно, олио и захар. Кумът е отговорен за това, помагат му и млади мъже. Около обяд изнасят дрехите, обувките и другите подаръци за младоженците и играят с тях. Около 15 часа от мъжката страна тръгват 23, 25 или 27 (задължително нечетен брой) хора и отиват на банкет у момичето. Обичаят се нарича „предкумои”[6].

Пазареният оркестър засвирва на предварително определено място в махалата около 17 часа. След като свирят там половин-един час, така че цялото село да ги чуе, хора от мъжката страна ги завеждат в къщата на момчето. От женска страна вечерта идват гости „на аирлия”[7], като техният брой трябва да е също нечетен, с двама повече или двама по-малко, отколкото са отишли на „предкумои”. Те остават в момковата къща до 1-2 часа.
Късно вечерта млади родственици на младоженеца приготвят „валиджето”[8] – куфар с лични подаръци от момчето за булката. С песни и закачки куфарът се изнася на двора, където хората се веселят и всички могат да водят хорото с куфара в ръка. Посреднощ желаещи отнасят даровете в къщата на булката, придружавани от един музикант с тъпан. Роклята на булката – „вело”[9] се носи допълнително.

В неделя рано сутринта оркестърът засвирва известни мелодии на песни и хора, с което оповестява голямото събитие. В традицията на село Требища съществуват две сватбени знамена – мъжко и женско. Характерното е това, че мъжкият байряк се вдига от брат на бащата на младоженеца, а женското – от брат на майка му. И двете знамена са украсени с цветя, червена ябълка и две мъжки кърпи. Знамената задължително се носят от момчета ергени, които след приключване на пехливанските игри изяждат цялата ябълка сами, взимат едната кърпа, а другата отнасят в къщата, откъдето е вдигнато знамето. Между официалното отиване до домовете за двете знамена, сватбарите посещават дома на кума. И в трите двора се вият хора, оркестърът свири, хората се веселят.

„Бриченето на зетя”[10] се извършва от кума. Момчето сяда на „везана перница” [11] върху стол в средата на двора и заобиколено от много хора – сватбари и приятели – бива избръснато от кума. Гостите се черпят с реване и баклава, а те от своя страна дават пари на младоженеца.

Вечерта около 18,30 часа момчето, придружавано от кума, дайджо[12], миджо[13] и по-близки родственици, тръгват за къщата на булката. Вътре при нея могат да влязат само жените, а младоженецът и мъжете стоят отвън. Преди да се изведе булката, изнасят „пая”[14]. Булката „дреми”, като стои със затворени очи и скръстени ръце до момента на свождане.

Булката и младоженеца се връщат заедно в момковата къща, където ги посрещат с „погача”. Деца държат в ръцете си „оклагия”[15], „ченки”[16], сита, зеле и други предмети, свързани с берекета. На прага, преди официалното влизане на булката, се чупи шише с ракия, младите мажат вратата с масло.

Докато жените пеят на младата невеста, мъжете отиват „на пеливани” [17]. Младоженецът застава между двете сватбени знамена и приема поздравления. На пехливанските игри участвува всеки, който пожелае, като победителят се награждава с пари от кума. До този момент и в двете къщи – на младоженеца и на младоженката - може да отиде всеки от селото, но след това на банкета присъствуват само предварително поканени хора.

Около 22 часа започва банкетът в двора на момчето, където не присъствуват родителите на момичето. На първото хоро се хващат само най-близките. След полунощ се свири специално хоро само за булката. Тогава „играт невестата”. Кумата и близки родственици „местят кревата”[18] на младите. Булката се прибира в стаята, където кумът довежда младоженеца. Млади момчета и негови приятели ги съпровождат до вратата, а когато влиза в стаята, го удрят (ритуално). От двете страни на вратата стоят двама братя на близка възраст, които държат в ръцете си по една запалена свещ. След влизането на младоженеца, те се прегръщат и целуват и остават там, докато догорят свещите. През това време пред вратата гостите пеят еротични песни, пият ракия и се веселят. Отвътре младите изкарват баклава, реване, месо, „кумсто” и други почерпки. Във време на брачното свождане вън банкетът продължава, играе се традиционно „старско” мъжко хоро, гостите се веселят. Обикновено сватбата приключва около 5 часа.

Рано на другата сутрин, в понеделник събуждат младоженците със закачливи песни или оркестър. Младото семейство се поздравява с най-близките от къщата, а булката дарява всички от рода на съпруга си.

С това завършва българската фолклорна сватба в с. Требища, обл. Пешкопия в Р Албания.

БЕЛЕЖКИ

1. Кумица (диал.) – кума.
2. Вж. бел. 1.
3. Бунгур (диал.) – булгур.
4. Шаматки (диал.) – украшения.
5. Кумсто (диал.) – кумство.
6. Предкумои (диал.) – пред кумове.
7. На аирлия (диал. от тур. ез.) – на добро, на щастие, на благополучие.
8. Валидже (диал. от алб. ез.) – куфар.
9. Вело (диал. от алб. ез.) – бяла булчинска рокля.
10. Бриченето на зетя (диал.) – бръсненето на младоженеца.
11. Везана перница (диал.) – бродирана възглавница.
12. Дайджо (диал. от тур. ез.) – вуйчо.
13. Миджо (диал. от тур. ез.) – чичо.
14. Пай (диал. от тур. ез.) – тук ‘чеиз’.
15. Оклагия (диал.) – точилка.
16. Ченки(диал.) - царевици.
17. На пеливани (диал., пер.-бълг.) – пехливански игри.
18. Местят кревата (диал.) – подреждат леглото.

ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ

ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ
Горан БЛАГОЕВ



Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани тук-таме от малки нивички. И много, много бункери... От време навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската! "От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...

Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Требище, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!

В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.

"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!

В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!

Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.

Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.

Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.

Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.

В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст. Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.

Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"

Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...

http://stranicata.com/snd/golo_byrdo.htm

Българите от Голо Бърдо

Българите от Голо Бърдо

са автохтонно население, живеещо в планините югозападно от гр. Дебър, Македония, на труднодостъпни места, отдалечени от основните транспортни артерии в Албания. Южната част на района се нарича Горно Голо Бърдо, а северната част - Долно Голо Бърдо или Рамна Гора. Преобладаваща религия е ислямът. Данните от турските данъчни регистри от 1519 г. посочват само християнско население (Лимановски 1987: 258) в целия район и най-вероятно ислямизацията е извършена през втората половина на ХVIII век и по-късно. В края на миналия век българските села в Голо Бърдо (Кънчов 1900: 261-262) са двадесет и едно. Днес в същия район българските и смесените села заедно с махалите са общо двадесет и седем[6]. Двадесет и едно от тях са на територията на Албания и шест - на територията на Македония. В Албания с чисто българско население са селата: Стеблево (100 къщи; 500 души), Гиноец (Гинеец) (50;250), Кльенье (80;400), Требище (400;2000), Големо Острени (Големи Острени) (250;1500), Малестрени (Мало Острени) (250;1500), Ворница (10;70), Тучепи (200;1000), Пасинки (50;300), Радоеща (50;300), Извири, Ладомерица (50;400), Голеища, Койовец (40;200), Лешничани (60;300), Оржаново (50;300), както и махалите Тръбчанище, Камен и Заборйе, а със смесено българско и албаноезично население са селата Себища (20 къщи;100 души - българи) и Смолник (30;100). Доскоро в много от българските села в албанската част на Голо Бърдо освен мюсюлмани са живели и християни. В някои от тях християни живеят и днес - Кльенье (30%), Гинеец (30%), Пасинки (30%), Стеблево (3-4 къщи), Ворница (10 къщи). На територията на Македония са останали селата Жепища, Отишан, Модрич, Дренок, Ябланица, както и махалата Лакайца, в която живеят преселници от село Стеблево.



От 1967 г. религиите в Албания са забранени, разрушени са и религиозните храмове, ограничавани са религиозните обреди. Днес поради тоталната арабска, италианска и гръцка финансова инвазия страната е осеяна с импозантни джамии, католически и православни храмове. Странни чувства предизвиква контрастът между схлупените къщи в селата в Северна Албания и мраморните, често оградени със здрави огради джамии и католически катедрали или строящата се в Корча православна църква с размерите на храм “Св. Александър Невски”. Все пак засега е налице положителният резултат от над двадесетгодишната “насилствена секуларизация” - липсват каквито и да са религиозни предразсъдъци. Поради множеството “смесени” християнско-мюсюлмански бракове и традицията от първата половина на века, водеща за албанската идентичност е етническата u обвързаност. Тази ситуация се е отразила и на българите в Голо Бърдо, за които на преден план стои народностното им чувство. Впрочем те изразяват раздразнение, когато към самоназванието им българи се “лепва” и религиозната им принадлежност. Предпочитат да се представят като “българи от Голо Бърдо”; като такива са известни и в цяла Албания. Обидното название от страна на албанците към тях е “голо”, което няма някакво значение на албански, но също предизвиква негативни реакции от страна на голобърдци. За названия като “помаци” и “торбеши”, с които другите българи-християни наричат съплеменниците си мюсюлмани, повечето от жителите на Голо Бърдо не са чували. Според местни етнолози това се дължи на факта, че доскоро повечето от селата са били смесени в религиозно отношение (православни и мюсюлмани).



Езикът, който се говори, е от най-западномакедонските български говори. Те го наричат български. За преобладаващата част от жените и децата той е единственото средство за комуникация. В доста от селата има осмокласни училища, а в Требище, Големи Острени, Кльенье и Стеблево допреди демократичните промените е имало и гимназии. Желаещите да продължат образованието си отиват в градовете и най-вече в Пешкопия, Елбасан и Тирана.



Традиционната култура е водеща и за общността на българите от Голо Бърдо. Откъснатостта на района е спомогнала да се запазят обичаите, мелодиите и танците в автентичен вид, а богатството на неизследвания песенен фолклор ще дава храна на българските фолклористи за дълъг период от време. Най-известно със своите музиканти и певци е село Големо Острени, където има и фолклорна група.


Силни топани...[7]

1.
Станаф си рано пред зора,
за да си ода в Рамна Гора.
Силни тупани бувайе
нашено село го будейе.

2.
Пукнала майко треснала
защо ме роди мори убава.
Защо ме роди убава
да не мо’ да пойда в Острени.

3.
Да не мо да пойда в Острени
от оние пусти бечари.
Вез ден ракия пиейе
от мене мезе барайе

4.
По-добро седам вдовица,
отколи да ода в Горица.
В Горица има работа –
в Острени има музика.





От всички българи от Голо Бърдо се празнуват традиционните и християнски празници като Летник, Гюргевден, Василица, Великден и Митровден.



Сред фамилните имена има такива с български корен - Толя, Мачка, Курти, Рада или с мюсюлмански произход - Аязи, Караибраими, а също така и албански - Рама, Бекташи. Подобно е положението и с личните им имена, които имат български, латински, мюсюлмански и албански произход - Дафина, Алкета, Едуард, Фабион, Икбалье, Сюлейман.



Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и - доколкото е възможно - земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в съседните Гърция и Македония, а и по-далече. Голобърдци са известни като едни от най-добрите строители в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района, но поради голямата раждаемост това не води до неговото обезлюдяване. В последните няколко години обаче, поради възможностите за “свободно” строителство и поради строителните умения на голобърдци в покрайнините на големите градове - Елбасан, Тирана, Дуръс (Драч), Фиер, Кавая, Берат (Белград) постепенно се създават цели български квартали, а градчето Патос (близо до Фиер) е населено изключително с българи. Това спомага за запазването на етно-културната среда и препятства асимилационните процеси. Числеността на българите от Голо Бърдо, останали в селата и преселили се в градовете, би могла да се пресметне, като се има предвид фактът, че при средна раждаемост 5-6 деца 1-2 остават на село. По приблизителни данни в момента числеността на българите в селата на Голо Бърдо е около 10 000 души. Т.е. числеността на голобърдци в цяла Албания, ако приемем, че асимилацията протича още при първо поколение изселници (което не е така), следва да е около 50 000 души.



По своята идентичност българската общност в Голо Бърдо е една от най-добре съхранените български автохтонни общности зад граница. В Албания българи-християни живеят и по западното крайбрежие на Преспанското езеро, и в района на град Корча. За разлика от сънародниците си от Преспа, които демонстрират еднаква привързаност към България и Македония и се назовават македонски българи, голобърдци се самоопределят като българи - “Ние сме бугари. Историята ни позина за бугари” (Бояджиев 1997: 25). Фактът на съществуването на български села оттатък границата силно е безпокоял сръбските власти в техните стремежи към сърбизация на българското население в Македония. По време на двете Балкански и Първата световна война голобърдските села двукратно са обект на опожаряване от страна на сръбската армия. Подобно е положението с най-южно разположеното село Връбник - единственото българско село от Костурските села, останало на албанска територия. Спрямо жителите му днес политически аспирации предявява Гърция: предлага се работа на всеки, който се декларира като грък. Предлагат се средства за възстановяване на селската църква, ако се приеме гръцки свещеник. Странната гръцка активност може да се обясни с наличието на множество български села на гръцка територия, търпящи десетилетия насилствената гърцизация, включваща смяна на имена, забрана на използване на майчиния език, разрушаване на надгробни плочи на български език. Съдбата на българите в Албания да бъдат неудобен свидетел за етническия произход на събратята си оттатък границата - в съседни Югославия и Гърция - е съпътствала трудния им път за отстояване на народностното си име през годините, а и в наши дни.



Какво е отношението на албанската държава? За разлика от масираната асимилационна политика на Гърция и Югославия спрямо българските малцинства там, че и извън пределите им, в Албания няма белези на целенасочена асимилационна политика. Все пак това, че и до днес няма признато официално българско малцинство, е дало своите резултати - доста селища, особено в Южна Албания, например Дреново и Бобощица, Корчанско, са почти напълно албанизирани.



Какво е мястото на родината-майка? От 1993 г. насам в български висши училища се обучават около 100 студенти от Албания, най-вече с произход от района на Голо Бърдо. През 1993 г. от президентството на България бе подарен автобус за ползване от жителите на района, а през 1993 и 1997 г. бяха проведени хуманитарни акции “Голо Бърдо”. Тази грижа на българската държава към културно откъснатите над 80 години от родината-майка българи несъмнено ще изиграе допълнителна етно-мобилизираща роля в идентичността им на българи.

Българите в Албания – Традиция и култура

Ситуацията в Албания е различна. По време на Втората балканска конференция през 1932 г. българската и албанската делегация подписват протокол (Ташев 1994: 141-162), в който албанската страна признава съществуването на българско малцинство в Албания и поема ангажимент да поиска от правителството си откриването на училища в селищата, където българското население е преобладаващо. В тези училища обучението е следвало да се извършва на български език, а изучаването на албански език да бъде задължително. По неизвестни причини тези решенията на протокола не се изпълняват. През 1945 г., под натиска на Югославия, албанските ръководители приемат коминтерновската теза за македонския характер на българското население в Албания, като подписват с Югославия спогодба, предвиждаща откриването на македонски училища. Експериментът се оказва успешен само за района на Мала Преспа и Корчанско. В Голо Бърдо такова училище се открива само в с. Ворница и просъществува само две години – учебните 1945-46 и 1946-47 г. За откриване на училища в Кукъска Гора югославската страна не настоява, вероятно поради вече назряващата идея да бъде пряко включено това население в изграждащата се югославска нация. Според преброяването от 1989 г. “македонците” в Албания са 4 235 души и живеят в селата от района на Мала Преспа и в с. Върбник. Тези данни не отразяват дори броя на компактно живеещите българи в Преспанско. В същото време голобърдците и гораните, както и пръснатите в градовете преспанци са записани в паспортите като албанци. Това не пречи на преобладаващата част от “македонците” и “албанците” да изявяват идентичността си в различни форми и подчертано да се интересуват от всичко, свързано със страната ни.



Опитът ми да анализирам проявленията на общностната обвързаност при изследваните групи на религиозен и езиков принцип се оказаха неуспешни. Тя присъства осезаемо обаче на регионално равнище, но липсва в рамките на една държава. За разлика от циганите кардараши, които при необходимост си търсят брачен партньор и в чужбина, при горните четири групи пълна случайност биха били бракове между българи мюсюлмани от Голо Бърдо и Гора, на българи католици от Банат и букурещките села или на гагаузи от Бесарабия и Таврия. Същото бихме могли да кажем и за общностния живот на групите - те изграждат отделно свои дружества, организират фолклорни фестивали, отстояват правата си. Регионалната идентичност намира израз в употребата, наред със самоназванието българи, на регионални или етно-културни самоназвания като горани, банатчани, гагаузи. Тъй като явно, заедно с народностните чувства, от изключително значение за идентичността е и регионалната обвързаност, бихме могли да дефинираме описаните по-горе общности като регионални и етно-културни и същевременно български общности зад граница, а не като религиозни или езикови такива.