Българите в Албания – Традиция и култура

Ситуацията в Албания е различна. По време на Втората балканска конференция през 1932 г. българската и албанската делегация подписват протокол (Ташев 1994: 141-162), в който албанската страна признава съществуването на българско малцинство в Албания и поема ангажимент да поиска от правителството си откриването на училища в селищата, където българското население е преобладаващо. В тези училища обучението е следвало да се извършва на български език, а изучаването на албански език да бъде задължително. По неизвестни причини тези решенията на протокола не се изпълняват. През 1945 г., под натиска на Югославия, албанските ръководители приемат коминтерновската теза за македонския характер на българското население в Албания, като подписват с Югославия спогодба, предвиждаща откриването на македонски училища. Експериментът се оказва успешен само за района на Мала Преспа и Корчанско. В Голо Бърдо такова училище се открива само в с. Ворница и просъществува само две години – учебните 1945-46 и 1946-47 г. За откриване на училища в Кукъска Гора югославската страна не настоява, вероятно поради вече назряващата идея да бъде пряко включено това население в изграждащата се югославска нация. Според преброяването от 1989 г. “македонците” в Албания са 4 235 души и живеят в селата от района на Мала Преспа и в с. Върбник. Тези данни не отразяват дори броя на компактно живеещите българи в Преспанско. В същото време голобърдците и гораните, както и пръснатите в градовете преспанци са записани в паспортите като албанци. Това не пречи на преобладаващата част от “македонците” и “албанците” да изявяват идентичността си в различни форми и подчертано да се интересуват от всичко, свързано със страната ни.



Опитът ми да анализирам проявленията на общностната обвързаност при изследваните групи на религиозен и езиков принцип се оказаха неуспешни. Тя присъства осезаемо обаче на регионално равнище, но липсва в рамките на една държава. За разлика от циганите кардараши, които при необходимост си търсят брачен партньор и в чужбина, при горните четири групи пълна случайност биха били бракове между българи мюсюлмани от Голо Бърдо и Гора, на българи католици от Банат и букурещките села или на гагаузи от Бесарабия и Таврия. Същото бихме могли да кажем и за общностния живот на групите - те изграждат отделно свои дружества, организират фолклорни фестивали, отстояват правата си. Регионалната идентичност намира израз в употребата, наред със самоназванието българи, на регионални или етно-културни самоназвания като горани, банатчани, гагаузи. Тъй като явно, заедно с народностните чувства, от изключително значение за идентичността е и регионалната обвързаност, бихме могли да дефинираме описаните по-горе общности като регионални и етно-културни и същевременно български общности зад граница, а не като религиозни или езикови такива.