Българите в Албания - между македонската агресивност и българската инертност
Българчета от Голо Бърдо през 1997 г. получават дарение от президента Петър Стоянов.
Снимка: Архив/БТА
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско", защото лесно може да се използва като разменна монета
Горан Благоев, журналист в БНТ
Всеки път, когато София постави въпроса за българите в Албания, скопските политици и медии реагират параноично. На стария принцип "Крадецът вика: "Дръжте крадеца!" Така е от 14 години насам, след като България започна да преоткрива тези наши сънародници. Македонската преса остана вярна на своя стил и когато миналата седмица председателят на българския парламент проф. Огнян Герджиков постави пред албанския си колега Сервет Пелумби въпроса за признаването на албанските българи като етническа общност и произтичащите от това малцинствени права. Още на следващия ден в скопските вестници се появиха твърдения, че "София иска да побългари македонците в Албания".
Позицията на Скопие е обяснима, като се има предвид крехката македонска идентичност, която се мъчи да оцелее на всяка цена. Р Македония смята това население за "македонско" и го разглежда като част от своята диаспора на Балканите. Въпреки че няма независими статистически данни за какви се смятат тези хора, истината е, че едни от тях се самоопределят като българи, а други - като "македонци". Среща се и т. нар. двойна идентичност - с българите са българи, с "македонците" - "македонци". Част от нашите сънародници в Албания са напълно объркани по отношение на самоопределението си. През 1997 г. под патронажа на тогавашния президент Петър Стоянов се проведе хуманитарна акция "Голо Бърдо" за българите мюсюлмани в Източна Албания. По време на първия етап от акцията, който бе свързан с оказване и на медицинска помощ, един от българските лекари възторжено обясняваше на местен дядо, че всичко това го изпраща президентът на България. "А, знаем, знаем - отвърна старецът - от Киро Глигоров е"!? Българският си произход категорично изявяват най-вече онези, които по някакъв начин са свързани с България - било заради образованието, което те или техните деца са получили у нас, било заради контактите им с посолството ни в Тирана. Разбира се, има и други, които никога не са идвали в България, но признават: "От баба и майка го имаме да сборуваме бугарското!"
Именно такива хора
инициират създаването и на различните културни асоциации
на българите в Албания като "Иван Вазов" или "Просперитет Голо Бърдо". Не е за подценяване обаче фактът, че успоредно с българските организации съществуват и аналогични асоциации на "македонците" в Албания. За съжаление постоянството на Скопие и инертността на София спрямо тези хора се отразяват и върху тяхната идентичност.
От десетилетие насам Р Македония хвърля много средства и усилия, за да приобщи това население към "македонската" идентичност. Българите в Албания ежедневно са облъчвани от четири сателитни македонски телевизии, докато сателитният канал "ТВ България" почти не се хваща. Православните от района на Мала Преспа са обект на постоянно внимание от страна на Македонската архиепископия, докато българската църква изобщо не се интересува за съдбата на българите в Албания, като изключим грижата на Софийската семинария да обучава българчета от чужбина, сред които и албански българи. Скопската академия на науките охотно финансира научни експедиции сред "македонците" в Албания, докато официалните за обичаите и езика на албанските българи, с които борави нашата хуманитаристика в повечето случаи се базират на проучвания от началото на ХХ век!
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско". Защото то лесно може да се използва като разменна монета при уреждане на етническите права на албанците в Македония.
Спрямо България подобна реципрочност е неприложима
- у нас просто няма албанско малцинство. Още през октомври 1995 г. македонският посланик в Тирана Никола Тодорчевски и албанският министър на просветата Атем Рука обсъждаха въпросите за образованието на своите малцинства в двете страни. Не е изключено както има албански университет в Тетово, така да се появи и "македонски" в Тирана. За сравнение: проблемът за образованието на българите в Албания на майчин език изобщо не е разглеждан официално в българо-албанските отношения. Все още в задънена улица е поставеният през миналата година въпрос за създаване на българско средно училище в Тирана. Своето бездействие за признаването на албанските граждани с български произход за малцинствена общност Тирана оправдава с факта, че не може да различи българите от македонците. Съвсем тенденциозно при преброяване в графите за етническа принадлежност фигурират "македонци" и "южни славяни", но не и "българи". Но ако това е официалната албанска теза, която бе лансирана у нас от председателя на албанския парламент Сервет Пелумби, то на ежедневно ниво нещата стоят по друг начин. Спомням си разговора ми с 8-годишния Сокол от Голо Бърдо в Източна Албания преди няколко години. Когато го попитах за какъв се смята, детето ми отговори: "македонец". "А как ви казват албанците?" - продължих аз. "Българци" - не можа да скрие истината Сокол.
Тази истина се открива и в топонимията
Има албански села, чиито настоящи имена свидетелстват, че някога са били български: Булгери, Булгарец, Булгари, Болгаричами. Но не е известно село с името "Македонери" например. Именно етнонимът "българци", с който обикновените албанци продължават да наричат своите неалбаноезични съседи, доказва историческата истина за произхода на тези хора.
Най-голяма вина за нерешения проблем със сънародниците ни в Албания обаче има българската политика, която винаги е била непоследователна. Без да се впускаме в исторически ретроспекции, е достатъчно да погледнем официалното отношение на България към албанските българи от последните 14 години. В началото на демократичните промени се проведе първата хуманитарна акция за сънародниците ни в Албания. Освен многото помощи, тогавашният президент Желю Желев изпрати и един микробус, който да събира учениците от отдалечените български села в Албания. През 1995 г. Агенцията за българите в чужбина поде инициативата в Елбасан да се създаде българско читалище с библиотека, телевизор, два компютъра и едно пиано. Необходимите 23 000 долара и 612 000 тогавашни лева така и не бяха събрани. През лятото на 1997 г. под патронажа на президента П. Стоянов се проведе хуманитарната акция "Голо Бърдо". През първия й етап бяха закарани 6 тона лекарства от първа необходимост, а при втория - тетрадки и учебни помагала на стойност 5 милиона лева. Трябваше да има и трети етап за събиране на храни и дрехи, но администрацията на президента тихомълком прекрати акцията. Разбра се, че при липса на българска организация в Албания, която да е правен субект, изпращането и разпределянето на помощите е
все едно да пълниш съдран чувал с брашно
Но всички тези инициативи, колкото и добронамерени да бяха, се оказаха спорадични. А резултатите в полза на българската кауза - нулеви. На този фон позицията на сегашния ни парламентарен шеф за признаването на албанските българи като малцинствена общност може да се окаже поредната инициатива, обречена да умре още в зародиш. Българската дипломация все още няма нагласа да води последователна политика в подкрепа на много наши общности зад граница, сред които са и сънародниците ни в Албания. А и приоритетите ни по отношение на тази страна са насочени не към признаването на българско малцинство там, а към транспортния коридор N 8 и нефтопровода Бургас-Вльора. Не че тези два проблема са маловажни. Но държавите със сериозна дипломация съумяват да обвържат външноикономическите си интереси в дадена страна с проблемите и правата на живеещата там своя общност, вместо да ги разглеждат поотделно. В това отношение ще бъде престъпление, ако София не се възползва от силната позиция спрямо Тирана, която има за момента -
цената на българската помощ за членството на Албания в НАТО
може да бъде обвързана с официалното признаване на албанските българи за малцинство от страна на Тирана.
Това признаване всъщност е част от големия въпрос за отстояването на българското културно-историческо и етническо пространство в Югозападните Балкани. А то е част от териториите на три държави - Албания, Македония и Гърция. Ако Тирана бъде склонена официално да признае наличието на компактно българско население на своя територия, това ще бъде не само победа за българската национална кауза, но и жесток удар върху идеите за "македонска" нация. Защото на Скопие ще му е трудно да обяснява как така от двете страни на Р Македония - в България и Източна Албания - живеят българи, а "македонците" са останали само в средата. Скопската пропаганда обявява за "македонци" и българите, които все още живеят в Северна Гърция по същата "логика", по която смята за свое население българите в Албания. Не е за подценяване фактът, че частта от албанските българи, които живеят в района на Мала Преспа имат един и същ диалект и обичаи с малцината останали наши сънародници около двете Преспански езера в Северозападна Гърция. Това са всъщност потомците на преспанските българи, поделени между три държави. Крайно време е освен признаването на българите от Албания, България най-сетне да се осмели и официално да постави въпроса за сънародниците ни в Северна Гърция, които продължават да са най-забравената наша общност на Балканите.
http://www.segabg.com/04082004/p0050002.asp
Българчета от Голо Бърдо през 1997 г. получават дарение от президента Петър Стоянов.
Снимка: Архив/БТА
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско", защото лесно може да се използва като разменна монета
Горан Благоев, журналист в БНТ
Всеки път, когато София постави въпроса за българите в Албания, скопските политици и медии реагират параноично. На стария принцип "Крадецът вика: "Дръжте крадеца!" Така е от 14 години насам, след като България започна да преоткрива тези наши сънародници. Македонската преса остана вярна на своя стил и когато миналата седмица председателят на българския парламент проф. Огнян Герджиков постави пред албанския си колега Сервет Пелумби въпроса за признаването на албанските българи като етническа общност и произтичащите от това малцинствени права. Още на следващия ден в скопските вестници се появиха твърдения, че "София иска да побългари македонците в Албания".
Позицията на Скопие е обяснима, като се има предвид крехката македонска идентичност, която се мъчи да оцелее на всяка цена. Р Македония смята това население за "македонско" и го разглежда като част от своята диаспора на Балканите. Въпреки че няма независими статистически данни за какви се смятат тези хора, истината е, че едни от тях се самоопределят като българи, а други - като "македонци". Среща се и т. нар. двойна идентичност - с българите са българи, с "македонците" - "македонци". Част от нашите сънародници в Албания са напълно объркани по отношение на самоопределението си. През 1997 г. под патронажа на тогавашния президент Петър Стоянов се проведе хуманитарна акция "Голо Бърдо" за българите мюсюлмани в Източна Албания. По време на първия етап от акцията, който бе свързан с оказване и на медицинска помощ, един от българските лекари възторжено обясняваше на местен дядо, че всичко това го изпраща президентът на България. "А, знаем, знаем - отвърна старецът - от Киро Глигоров е"!? Българският си произход категорично изявяват най-вече онези, които по някакъв начин са свързани с България - било заради образованието, което те или техните деца са получили у нас, било заради контактите им с посолството ни в Тирана. Разбира се, има и други, които никога не са идвали в България, но признават: "От баба и майка го имаме да сборуваме бугарското!"
Именно такива хора
инициират създаването и на различните културни асоциации
на българите в Албания като "Иван Вазов" или "Просперитет Голо Бърдо". Не е за подценяване обаче фактът, че успоредно с българските организации съществуват и аналогични асоциации на "македонците" в Албания. За съжаление постоянството на Скопие и инертността на София спрямо тези хора се отразяват и върху тяхната идентичност.
От десетилетие насам Р Македония хвърля много средства и усилия, за да приобщи това население към "македонската" идентичност. Българите в Албания ежедневно са облъчвани от четири сателитни македонски телевизии, докато сателитният канал "ТВ България" почти не се хваща. Православните от района на Мала Преспа са обект на постоянно внимание от страна на Македонската архиепископия, докато българската църква изобщо не се интересува за съдбата на българите в Албания, като изключим грижата на Софийската семинария да обучава българчета от чужбина, сред които и албански българи. Скопската академия на науките охотно финансира научни експедиции сред "македонците" в Албания, докато официалните за обичаите и езика на албанските българи, с които борави нашата хуманитаристика в повечето случаи се базират на проучвания от началото на ХХ век!
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско". Защото то лесно може да се използва като разменна монета при уреждане на етническите права на албанците в Македония.
Спрямо България подобна реципрочност е неприложима
- у нас просто няма албанско малцинство. Още през октомври 1995 г. македонският посланик в Тирана Никола Тодорчевски и албанският министър на просветата Атем Рука обсъждаха въпросите за образованието на своите малцинства в двете страни. Не е изключено както има албански университет в Тетово, така да се появи и "македонски" в Тирана. За сравнение: проблемът за образованието на българите в Албания на майчин език изобщо не е разглеждан официално в българо-албанските отношения. Все още в задънена улица е поставеният през миналата година въпрос за създаване на българско средно училище в Тирана. Своето бездействие за признаването на албанските граждани с български произход за малцинствена общност Тирана оправдава с факта, че не може да различи българите от македонците. Съвсем тенденциозно при преброяване в графите за етническа принадлежност фигурират "македонци" и "южни славяни", но не и "българи". Но ако това е официалната албанска теза, която бе лансирана у нас от председателя на албанския парламент Сервет Пелумби, то на ежедневно ниво нещата стоят по друг начин. Спомням си разговора ми с 8-годишния Сокол от Голо Бърдо в Източна Албания преди няколко години. Когато го попитах за какъв се смята, детето ми отговори: "македонец". "А как ви казват албанците?" - продължих аз. "Българци" - не можа да скрие истината Сокол.
Тази истина се открива и в топонимията
Има албански села, чиито настоящи имена свидетелстват, че някога са били български: Булгери, Булгарец, Булгари, Болгаричами. Но не е известно село с името "Македонери" например. Именно етнонимът "българци", с който обикновените албанци продължават да наричат своите неалбаноезични съседи, доказва историческата истина за произхода на тези хора.
Най-голяма вина за нерешения проблем със сънародниците ни в Албания обаче има българската политика, която винаги е била непоследователна. Без да се впускаме в исторически ретроспекции, е достатъчно да погледнем официалното отношение на България към албанските българи от последните 14 години. В началото на демократичните промени се проведе първата хуманитарна акция за сънародниците ни в Албания. Освен многото помощи, тогавашният президент Желю Желев изпрати и един микробус, който да събира учениците от отдалечените български села в Албания. През 1995 г. Агенцията за българите в чужбина поде инициативата в Елбасан да се създаде българско читалище с библиотека, телевизор, два компютъра и едно пиано. Необходимите 23 000 долара и 612 000 тогавашни лева така и не бяха събрани. През лятото на 1997 г. под патронажа на президента П. Стоянов се проведе хуманитарната акция "Голо Бърдо". През първия й етап бяха закарани 6 тона лекарства от първа необходимост, а при втория - тетрадки и учебни помагала на стойност 5 милиона лева. Трябваше да има и трети етап за събиране на храни и дрехи, но администрацията на президента тихомълком прекрати акцията. Разбра се, че при липса на българска организация в Албания, която да е правен субект, изпращането и разпределянето на помощите е
все едно да пълниш съдран чувал с брашно
Но всички тези инициативи, колкото и добронамерени да бяха, се оказаха спорадични. А резултатите в полза на българската кауза - нулеви. На този фон позицията на сегашния ни парламентарен шеф за признаването на албанските българи като малцинствена общност може да се окаже поредната инициатива, обречена да умре още в зародиш. Българската дипломация все още няма нагласа да води последователна политика в подкрепа на много наши общности зад граница, сред които са и сънародниците ни в Албания. А и приоритетите ни по отношение на тази страна са насочени не към признаването на българско малцинство там, а към транспортния коридор N 8 и нефтопровода Бургас-Вльора. Не че тези два проблема са маловажни. Но държавите със сериозна дипломация съумяват да обвържат външноикономическите си интереси в дадена страна с проблемите и правата на живеещата там своя общност, вместо да ги разглеждат поотделно. В това отношение ще бъде престъпление, ако София не се възползва от силната позиция спрямо Тирана, която има за момента -
цената на българската помощ за членството на Албания в НАТО
може да бъде обвързана с официалното признаване на албанските българи за малцинство от страна на Тирана.
Това признаване всъщност е част от големия въпрос за отстояването на българското културно-историческо и етническо пространство в Югозападните Балкани. А то е част от териториите на три държави - Албания, Македония и Гърция. Ако Тирана бъде склонена официално да признае наличието на компактно българско население на своя територия, това ще бъде не само победа за българската национална кауза, но и жесток удар върху идеите за "македонска" нация. Защото на Скопие ще му е трудно да обяснява как така от двете страни на Р Македония - в България и Източна Албания - живеят българи, а "македонците" са останали само в средата. Скопската пропаганда обявява за "македонци" и българите, които все още живеят в Северна Гърция по същата "логика", по която смята за свое население българите в Албания. Не е за подценяване фактът, че частта от албанските българи, които живеят в района на Мала Преспа имат един и същ диалект и обичаи с малцината останали наши сънародници около двете Преспански езера в Северозападна Гърция. Това са всъщност потомците на преспанските българи, поделени между три държави. Крайно време е освен признаването на българите от Албания, България най-сетне да се осмели и официално да постави въпроса за сънародниците ни в Северна Гърция, които продължават да са най-забравената наша общност на Балканите.
http://www.segabg.com/04082004/p0050002.asp
Няма коментари:
Публикуване на коментар