Голо бърдо е планински район в Източна Албания и западната част на Република Македония, югозападно от град Дебър, населен основно от хора с българско и македонско национално съзнание - християни и мюсюлмани. Албанската част на Голо бърдо е поделена между префектурите Дебър и Елбасан. В Голо бърдо има 27 села. Двадесет и едно от тях са на територията на Албания и шест - на територията на Македония. Албанската част на областта е разделена на три общини - Требища, Острени и Стеблево (български топоними). Според преброяването от 2001 година населението на Голо бърдо е осем хиляди и двеста души с тенденция към намаляване. След 1990 г. голяма част от местните жители се изселват в градовете Елбасан, Тирана, Дуръс. В Тирана българите от Голо бърдо живеят компактно в квартала Кодра е Прифтит (Попово бърдо). Самоопределящите се като българи в Република Албания не са признати от албанската държава като българско национално малцинство нито в Голо бърдо, нито в някоя друга част от Албания. В Албания е признато македонско национално малцинство, но за разлика от Мала Преспа, няма данни в Голо бърдо част от населението да има малцинствен статут.
събота, март 31, 2007
Мустафа Кемал Ататюрк произхожда от нашенски род от Голо бърдо, твърди изследовател от Монтана
Мустафа Кемал Ататюрк произхожда от нашенски род от Голо бърдо, твърди изследовател от Монтана
Водачът на младотурския бунт срещу властта на султан Абдул Хамид Втори /1908 г-/ и на Националната турска революция /1919-1922 г./ , първият президент на светска Турция Мустафа Кемал Ататюрк всъщност е бил българин, убеден е Никола Намерански. Ровейки се дълго време в български и чужди речници и справочници за имена на селища, местности и личности, той се натъкнал на любопитния факт, който се потвърждавал и от други автори.
Интересът към произхода на великия турчин сега е провокиран от номинацията му за личност на ХХ век за класацията на сп. "Тайм". В изследването си "Славянското население в Албания" руският учен А .М. Селишчев съобщава, че родителите на Ататюрк били преселници в Солун от село Себища в Голо бърдо, населено предимно с българо-мохамедани. В Солун ги знаели като себищалиите, така бил наричан и синът им Мустафа. Жители от Голо бърдо и сега свидетелстват, че родът на тачения турчин тръгва от тяхното село Себища, твърди Намерански.
Официалната биография на родения през 1881 г. Ататюрк сочи обаче Солун за негово родно място. В този град той завършил и военна прогимназия, а в Битоля - средно военно училище.
Това, което също официално се знае, е, че Ататюрк е говорел много добре български и е бил искрен радетел за приятелски отношения между България и Турция. Като президент той сключва и първите договори за добросъседство между двете страни: за приятелство - през 1925 г. , за търговия и мореплаване - 1928 г. и за помирение - през 1929 г.
Ататюрк е една от най-сериозните кандидатури за личност на века, съобщи сп. "Тайм".
Поверителен рапорт № 54 на Сребрен Поппетров до МВРИ за обиколката му в областта Малесия и сведения за числеността, бита и нравите на българите
Поверителен рапорт № 54 на Сребрен Поппетров до МВРИ за обиколката му в областта Малесия и сведения за числеността, бита и нравите на българите християни и мюсюлмани в Голо Бърдо, Поле и Гора
Тирана, 14 август 1930 г.
Господине Министре,
В края на м. м. и в началото на т. м. от 24/VII до 2/ VIII извърших една много трудна, но от голямо значение обиколка по оная част от бившия Дебърски окръг, която остана в границите на Албания и част от която се казва "Малесия".
Тъжни и тежки чувства ми възбуди тая обиколка. Злата съдба и трагичната история на бъл[гарския] народ не са напълно изучени и още много сили, много средства и много време ще погълне това изучаване.
Наистина Велика е била България във време на цар Симеона и цар Самуила, не политически само, за дето е владеела и чужди земи и подчинявала чужди народи, а защото многобройният и нашироко прострян по Балкански Полуостров български народ - застоял там много векове - е бил цял, обединен и незасегнат в нищо, освен от Божията ръка.
Още стърчат незаличимите паметници и се пазят скъпи спомени в земите, дето народът ни е живял и мирно работил, без да мисли и чувствува нужда да посягва на чужд елемент -на чуждо право.
Чудя се защо толкова много е пострадал, защо на толкова тясно са го сбрали и сгъстили, защо тоя толкова стървен и ожесточен вик по него издават най-много тия - близки и далечни народи, - които най-много са допринесли за неговото раздробление, за неговото разграбване и намаление?! Защото - види се - професионалният и вероломен крадец най-много вика: "дръжте крадеца". На това не ще ли се намери цяр, за да се спаси барем запазеното от бурите и вековните разрушения?!
Този увод ми се налагаше от душата и от сърцето, за да се отдуша и за да оправдая това, що видях и научих през въпросната обиколка.
Бившият Дебърски окръг е разделен на две почти равни части - половината на югоизток от града (в Сърбия) и другата половина на югозапад от него (в Албания).
Всички селища, села и паланки, които личат в тоя бивши окръг, са били български преди нахлуването на турците в тоя край и всички жители, които го населявали, са били чисти българи православни, не само, но населението не е познавало до това фатално време съществуванието на гърци и сърби - най-яростни и най-лакоми поглъщвачи на българския народ. Граничили само на югозапад със стари и непокварени албанци, които до дохождането на турците нито мислили да посягват на народността, на вярата, на правото и честта на българина. Напротив - по всичко личи, че българи и албанци - в отделни владения или под владението на Българските царе, са живеели като братя. Българските царе и българските боляри и когато владеели част от Албания, не налагали на албанците насила нито българска народност, нито Православна вяра. На Православните албанци им строели черкви и монастири за самите албанци и като на албанци (вж рапорт № 50 от 20/VI).
Бившият Дебърски окръг се е състоял от осем планински местности, които от памти века и до днес носят своите чисто български имена: 1) "Горна река", 2) "Мала река", 3) "Жупа", 4) "Дримска околност", които с малки изключения сега са попаднали под ноктите на Сърбия, и 5) "Поле", 6) "Мала Грика", 7) "Голяма Грика" и 8 ) "Голо Бърдо", които са присъединени към Албания.
Чрез планинския проход Либраж - Дебър - се покрай Сърбско-албанската граница - обиколих и пресякох местностите: 1) "Голо Бърдо", 2) "Поле", 3) "Мала Грика" и "Гол [яма] Грика", като минах до самия град Дебър и върха , от Шар пл[анина] "Кораб" и се завърнах през най-мъчнопроходимия пл[анински] проход Дебър - Тирана.
"Голо Бърдо" се състои от селата:
1) Ланга 17 къщи
2) Забзун 15 къщи
3) Борово 70 "
4) Себища 50 "
5) Стеблено 100 "
6) Кленйе 80 "
7) Гинеец 70 "
8 ) Требища 600 "
9) Връбница 42 "
10) Мал. Острене 100 "
11) Гол. Острене 220 "
12) Лешничани 120 "
13) Окщун 200 "
14) Смолница 70 "
15) Радовиш 70 "
16) Тучепи 50 "
17) Владимирци 100 "
18 ) Торбач 25 "
Всичко 18 села с население от най-малко 16 000 д [уши] . В тая местност живеят патриархално - най-малко се пада по 8 до 10 д[уши] в къща средно. От тая местност в Сърбия са останали с. с. 1) Дреново, 2) Жепища, 3) Модрич и 4) Отишани.
Всички гореспоменати села преди дохождането на турците са били чисто български, без никакъв друг примес. Във всички без изключение е имало български черкви и навярно населението им се е учило на Старобългарски] Св. Климентови книги от създадените Св. Климентови хилядни учители. Развалините от старите им черкви във всички села, където даже сега няма Православни българи, са запазени и се посочват от всекиго. Компетентните историци трябва да знаят, кога и с какви кланета, грабежи, палежи, потурчвания, тая чиста бълг[арска] местност се е обърнала на мухамеданско-българска и при какви подобрени условия половината почти от нея си е възвърнала християните българи и по-после пак същите историци трябва да ни кажат как това християнско население - след туй - постепенно е намалявало и още намалява. Между друго може да се съди за последния процес на намаление по многото семейства от тая местност в Битоля, в Скопие, в Солун, в София, в Ломи в Белград (само няколко) . Някои от българите на тая местност почват да се заселяват напоследък в Тирана, Дурацо, Елбасан и другаде в Албания.
Всичко това, като се знае, лесно си обясняваме, защо сега в 18 села в "Голо Бърдо" (в Албания) от 15 000 чисти Православни българи преди 30 години са останали само 150 къщи - 1000 души. Всички други са българи мухамедани с изключение на населението в селата: 1) Ланга, 2) Забзун и 3) Борово, които са населени от чисти албанци мухамедани и затискат прохода от Елбасан за Дебър.
В "Голо Бърдо" сега има около 1500 д[уши] албанци мухамедани, около 1000 д [уши] православни българи по няколко къщи в селата: 1) Стеблено, 2) Кленйе, 3) Гинеец, 4) Требища, 5) Мало остране, 6) Голямо остране и цяло 7) Връбница. Всички други около 15 000 д[уши] са мухамедани българи. В други рапорти е казано в кои села е имало бъл[гарско] училища в Ек[зархий]ско време.
Значи в планинското "Голо Бърдо" сега живеят повече от 15 000 българи, като не се гледа на вероизповеданието. Нещо повече - по патриархален живот, по нрави и обичаи, по говор и песни, по привързаност към роден край и родно огнище, по любов към земеделие и трудолюбие, по гостолюбие и любознание - по всичко, което характеризира българина, -тия мухамедани българи са по-българи не само от съжителите им в тая местност, но от всеки православен българин, където и да се намира той в село. Не се изповядват само за такива и тачат Мухамеда по традиция наместо Иис[уса] Христа. Изповядват се за турци, но не изпълняват религиозните обязаности като азиатските такива, нито даже както изпълняват някои нафанатизирани албански мухамедани. Покварата на тия мухамедани българи не е в такива размери, каквито е взела в албанските мухамедани. Те не са взимали участие в грабежите, в нашествията и разбойничествата заедно с алб[анските] мухамедани против Православните българи по околните и далечни места. Никой от тях не мръднали от местожителството си, нито някой е отишел на чужбина някъде. Селата им са самостойни - никогаж не са били обърнати на чифлици и, след като ги помухамеданчили, никой не е помислювал да отиде да смущава спокойствието им - да посяга на правата и честта им и да ги преследва. Рядко се е случвало да бъдат някои от тях ограбвани. Затова и са запазени.
Местността "Поле" се състои от селата:
1) Клабучища 70 къщи мух[амедани] албанци
2) Горно Кърчища 42 " 1/2 бъл [ари] прав [ославни],
3) Долно Кърчища 60 к[ъщи] мух[амедани] албанци
4) Макеларе (само 1 к[ъща] 50 к[ъщи] българи - запазена черква)
5) Почести 90 к[ъщи]
6) Обоки (запазена черква) 40
7) Кочища 70 "
8) Ковачица 50
9) Курт бег 60
10) Алай беглия 80
11) Войник 40 "
12) Ърбеле 1/2 бъл[гари] пр[авославни] 60 1/2 (запазена черква)
13) Нережад 40
14) Горно Блато 35
15) Долно " " 25
16) Деоляни няк[олко] к[ъщи] бъл[гари] 50 (запазена черква)
17) Граждане 40 "
18) Опинари 40
19) Еребари 35
20) Ченка 40
21) Пишкупия някол[ко] бъл[гари] 120 " "
Всичко 21 селища с около 1140 къщи - едвам 6000 души. В старо време 156 къщи българи - 750 души.
Всички тия села при дохождането на турците са били населени само с чисти православни българи, но турците ги разрушили, опожарили и населението им почти цяло унищожили, а имотите раздали на помухамеданчени албанци. При по благоприятни условия оцелялата част от българското население се е завърнала и се е примирила с положението - да живее между албанците.
През Екзархийско време е имало българи в селата: 1) Горно Кърчища, 2) Долно Кърчища, 3) Макеларе, 4) Обоки, 5) Ърбеле и 6) Деоляни. В тия села тогава е имало бъл[гарски] черкви и училища, поддържани от населението и Екзархията. Сега остават българи само в Горно Кърчища, Ърбеле и някоя къща - тук-там недодигнати. Цялото друго население е албано-мухамеданско. Сградите на училищата и черквите и до днес са запазени в селата: Г. Кърчища, Ърбеле, Макеларе и Обоки, защото в Макеларе и Обоки до последните години са устояли по няколко къщи български. Цялото албанско население в гр. Дебър и в "Поле" говори български, като смята роден език албанския.
Мюсюлманите от тия села се казват малесорци. Те заедно с Люмяни и Мирдитите са взимали живо и масово участие в нашествията по близки и далечни християнски села за грабеж и в походите-опустошения при война на Турция с Русия, с Гърция, с България и при потушаванията на християнски възстания. С векове са били пълни господари на имот, живот и чест върху българите християни по споменатите села и близките околии. Измежду тях винаги е имало привилегировани и облагодетелствувани от турските султани чрез паши, бегове, главатари, отдадени на турската политика. Техните първенци-главатари и днес са на държ[авна] слубжа. Около байрактарите има сеймени, които се поддържат от първите, ходят въоръжени и се считат власт.
Останалото население почва да се приучва на работа. Това албано-мухамеданско население със своите неограничавани произволи е станало причина да се намалява българското християнско население и в последния век дори до днес да търси другаде поминък и да изпразва родните си села. И сега не само албанското правителство пречи на оцелялото там българско население да си има свои родни черкви и училища, но и байрактарите и самото мухамедано-албанско население. Има байрактари в услуга на сърб[ ската] политика. Някои от тях, които станали известни с имената си, избягали в Дебър и от там действуват против българщината. Има байрактари и сеймени, които, макар да живеят в Албания, тайно действуват в полза на Сърбия и доста демонстративно заплашват малкото българи, които са останали по родните си села. За тежка тъга в тая местност има и малодушни българи, които, за да не изгубят правото да отиват на пазар в Дебър и благоволението на някои силни на деня (в албанските и сърбски граници), се противопоставят на добродушното селско население от тая местност да иска народностни права. По тия причини българите от "Поле" още не са подали заявления за народностни права - за българско учение и Богослужение.
Поради малодушие и пораженство село Връбница от "Голо Бърдо" поиска преди три години сърбски свещеник и на два пъти поиска албански такъв за двете местности, за да не остане ред да потърси български свещеник. Само село Кленйе от "Голо Бърдо" подаде заявление за бъл[гарски] свещеник и народни права, но не е сполучило удовлетворение. Другите села от "Поле" и от "Голо Бърдо", като виждат умишленото замълчаване на правителството и като слушат заканите на разни байрактари, не подават заявления. Сърбският свещеник на времето биде изпъден и понеже албанските свещеници не могат да се задържат, след като изпитат пасивната съпротива на населението, отиват си, и сега още в тия две области няма никакъв свещеник.
Покрай другите причини и това обстоятелство кара мнозина добри българи да напускат родните огнища и да се изселват в Скопие, София и другаде. Софийските им братя, които са организирани в братства и които много умело парадират за "родолюбци", се показаха съвсем безчувствени към духовните нужди и народностни копнежи на своите братя. Не само не подигат въпроса за народностни права в родните им села, не само не пишат на своите близки, че е необходимо да поискат такива права, но не изпращат календарчета, букварчета, читанки и други книжки за своите близки, макар да обещаха пред мене и пред Нац[ионалния] Комитет миналата година да сторат това, и макар да им напомних с укор, че не изпълняват обещанието си и най-елементарния си дълг към своите близки. Жално е, че ония българи из Дебърско, които се бориха за родни черкви и училища в Солун, Скопие и другаде - едно време - са наследени от синове и внуци, които нехаят за своите родни места и еднокръвни братя, макар последните наивно и със сълзи на очи простират ръце към тях за родна книга.
Още по-жалко е, че няколко местни българи - изпаднали морално с изтъркано нравствено чувство, използуват това трагично положение на стадо без овчари, гаврат се със съкровените чувства на останалото местно население и играят иудинска роль: Двама братя от с. Кърчища - Миле и Алексо Камбурови от ревностни четци на български книги, след като отидоха няколко пъти на пазар в Дебър в техни роднини на сърбска служба, сега са най-големи гонители на български книги и вестници. На тях, като на синове на много добър баща, бях поверил църковни книги за селото им - подарък от Св. Синод - и давах редовно български вестници и книги, които демонстративно четяха. Сега първият - бивш бъл[гарски] учител - изгори черковните книги, а вторият преследва и хвърля вестниците, у когото в по-слабите му съселяни и да види. Иван Тръпков - вж № 25 от 4/Х 1929 год. - проповядва да се държат за сърби съселяните му и др. българи от околните села, като ги плаши, че ако не го слушат, могат да бъдат нападнати и унищожени от сърбски чети или от групи погранични сърбски войници в някоя нощ. Първите двама имат внук от сестра - чиновник в Дебърското сърб[ско] окол[ийско] управление, а вторият има брат - полицейски пристав в Дебър. Няма и кой да им се противопостави, защото там по селата са останали бедни хорица, старци, жени и деца; а те минават за "патриоти", трябва да се слушат. Иван Тръпков даже имаше и материални изгоди до някое време за "патриотизъм". Може би сърбите повече дават. Алексо Камбуров и Иван Тръпков "приятелски" се постараха да ми внушат, за да не отивам по техните места, "защото сърбите са вземали мерки чрез подкупени байрактари или да ме убият, или да ме върнат назад в Тирана, без да ми позволят да обиколя, ако си позволя, да се появя по тия места". Божия е вината, че дал и такива българи, които с някои изроди от Костурско - интимните на г-на Грежова - образуват група да работят против народностна дейност между останалите българи в Албания. "Щом България не помага, така трябвало"! Пред кого ли мислят да се прославят? Пред народните ни душмани и пред сатаната, мисля и вярвам аз. Защо вършат това, всеки може да схване. Развалени хора - изродени българи - другаде не може да се търси и намери причината; а пък "намерили село без кучета".
...
В "Мала Грика" и "Голяма Грика" сега няма нито един българин, но по всички села има грамада от стари християнски черкви. Тия две планински гърла се сношават по кози пътеки от Дебър към вътрешността на Албания - към Мат, Круя и Тирана. На края от "Голяма Грика" е възела и границата между Дебър и тия три града. Турците още от първо време изчистили тия проходи от бъл[гарско] християнско население. Останали са само имената на селата, планините и реките български: 1) "Мала Грика", 2) "Голяма Грика", 3) Селища планина, 4) "Видозвезда" - пл[анина] и река, 5) с. с. а) Булчица, б) Сопот, в) Сафричани, г) Читат, д) Стрелча, е) Булчица и др. местности. И двете тия местности са мъчно пристъпни и едвам проходими; цялото население в тях е чисто албанско и не знае друг език, освен албански - даже турски език в него е неизвестен, защото никой от тях не е отивал турски войник, не е плащал данък за Турция. Когато отивали да ги търсят за войници, те са грабвали пушките и са поемали гората. Сами това с гордост ми изповядваха при срещи.
С тая обиколка завършва се почти посещението на части от Албания, дето имаме народностни интереси. Такъва област непосетена остава само "Гора", разположена на северозападното разклонение на Шар планина. За да се посети и тая местност, трябва да се отиде с аероплан донякъде и след туй пак пеша и на кон по непристъпни планини и по кози пътеки.
"Гора" има участта на Дебърската област – разделена е на две части - половината останала в Сърбия (към Тетово) , а другата половина в Албания (към Призрен). И едната, и другата част на "Гора" са населени с чисто българско население - помухамеданчено още на времето от турците и не само помухамеданчено, но и заградено от всички страни от люто албано-мухамеданско племе - люмяни. Само на запад Граничи с Люма, но от последната са прехвърлили люмяни и към Тетово по пътя за Призрен. През част от Люма трябва да се мине, за да се отиде от Дебър към "Гора".
"Гора" съм изучавал и през 1898/9 уч[ебна] година като окол[ийски] уч[илищен] инспектор в Тетово, и през 1916/17 уч[ебна] год[ина], когато бях ок[ръжен] уч[илищен] ин[спекто]р на Скопски и Тетовски окръзи, но пак така без да мога да я посетя.
Частта на "Гора" в Албания се състои от селата:
1) Шишковец 200 къщи
2) Ново село 170 "
3) Борйе 130
4) Орешец 40 "
5) Църничево 60 "
6) Орчища 80 "
7) Пакиша 50 "
8 ) Запад 80
9) Очикле 40 "
10) Ороста 100
11) Полян 30
12) Прекино 30 "
13) Мреново 20
14) Коловор 40
15) Нивча 70
16) Бела 30
17) Лйойма 60
17 села с население около 20 000 д[уши], 1/2 от което към Тетово чисто мухам [еданско ] българско, другата половина към Люма мухам[еданско] алб[анско].
Десетте първи села са чисто български по език, по характер, по нрави и по всичко населението в тях е като онова в "Голо Бърдо", Дебърско. Разликата между тях е, че в "Гора" са по-дееспособни, отиват по чужбина, по-развити и по-съобщителни са. Бозаджиите по целия Балкански Пол[уостро]в са от "Гора". От тях има готвачи, сладкари, млекари, халваджии, бурекчии и пр. След войните - особено след като се освободи Албания, са наводнили всички градове в последната държавица. Тия от "Голо Бърдо" не са отивали и не отиват никъде по чужбина. От тия горяни, които отивали в България, мнозина търсят и им се дават български вестници и книги да четат. Причината, за да странствуват последните: в малко места много население и земята им е малко плодородна.
И от двете местности тия българи са много пословични. Дотолкова много обичат да си говорят на майчиния език - български, че в интимен разговор - мъжете помежду си, който от тях някой започне да говори по турски или албански, другия го пресича: "остави тоя свински език, сборвай си нашински, како Господ дал".
И християнството в тях още не е съвсем изчезнало,защото жените тайно - и някъде явно пред мъжете - отиват по грамадите от разрушените черкви, или в черквите, дето ги има, и по монастирите, палят свещи и се молят на християнски светци. Всяко семейство от тях - и някои албаномухамедански - има по един християнин (българин) кум, който подстригва в кръст косми от главата на децата им и когото тачат повече от всеки ходжа, който би ги обрязал. Значи не е изгубена надеждата, ако се положат целесъобразни културни грижи и постоянен труд, голяма част от мухамеданите (българи и албанци) да се възвърнат пак в лоното на християнството. Тогава по-добри и по-запазени българи от тия в "Гора" и "Голо Бърдо" не ще има никъде, защото сега поради религията се наричат турци, макар с нищо не могат да се скрият, че са българи.
Това като излагам, в моето съзнание се издига грозният и трагичния процес на стеснение български земи и на откъсване - отпадане от целия ни народ големи негови части - в Тесалия, в Епир, в Македония (гърцка и сърбска), в Тракия (турска и гърцка), в Азия, в Добруджа, в Банат, в Съединените Щати и Канада, в Южна Америка и Аржентина, в Западните новооткъснати от България крайнини и най-после в Албания -и мисля, че България, макар да е малка и грозно притисната от всички страни със злокобни стени - възмъжала културно и политически, сдобита със съзнателна и широкоучена интелигенция (историци, етнографи, географи и др.), повърната от пътя на заблудите и утопиите към родолюбив, би трябвало да кажат: "СТИГА!" процеса на разложение, на раздробление, на разпокъсване и разграбване българския народ.
Трябва Българската държава и нейната интелигенция да дирят и намерят сили, средства и начини за туряне край на тоя досегашен унизителен и съсипителен процес и начало на възстановяване и издирване на всички изгубени и пръснати българи, където и да са те; поне да се знаят пръснатите и оцелели части и да се обединят културно, докато не са изчезнали окончателно. Тогава оцелелият български народ - организиран културно и духовно - ще има възможност да търси сметка за изгубените и полуизгубени българи. Нищо в Природата не трябва да се губи - губеното да се дири. Бог е създал българския народ със способности и качества за по друга участ от тая, която има. Българският народ не е извършил престъпления, за да се смята, че сегашната му участ е Божие наказание. И да беше Божие наказание, пак сто пъти би се изкупило с досегашните мъки, теглила и жертви на българския народ.
Като се изхожда от тоя голям и широк идеал, малка мъчнотия би трябвало да представлява за Бъл[гарското] Правителство - особено за Поч[итаемото] Ви Подведомствено Министерство, да се справи със специалните и налични пречки в Албания и да се добере до съответствени положителни права на българското малцинство в тая страна. Толкоз повече, че Албания се смята приятелска страна на България и албанският елемент в нея има неограничени и прекалени права за народностно и културно развитие, като във всяко отношение се третира наравно с българското гражданство.
Ср. п. Петров Ин[спектор] и Орг[анизато]р по Ц[ърковно]-уч[илищното] дело в Албания
ЦДА, ф. 166 к, оп. 1, а. е. 186, л. 105-111. Оригинал. Ръкопис.
Взето от „http://bg.wikisource.org/wiki/Поверителен_рапорт_â„–54_на_Сребрен_Поппетров“.
Българите в Албания
В Албания след демократичните промени от 1991 г. се създадоха няколко български организации. Най-авторитетни са Асоциация за култура "Иван Вазов“, обединяваща българите от трите района, заселени с българи - Голо Бърдо, Преспа и Гора, и Дружество "Просперитет Голо Бърдо“, които развиват културно-просветна дейност сред сънародниците ни в Албания. Български език не се изучава в албанските държавни училища, а само в три частни школи в Тирана, Елбасан и Корча. Все пак надежди дава фактът, че интересът за обучение в български висши училища се увеличава. За последните пет години у нас са приети за обучение общо 95 студенти, 4 докторанти и 5 специализанти. В краткосрочни едномесечни курсове по български език са участвали общо 92 курсисти. През 2001 г. са приети за обучение 27 студенти и един докторант, а в краткосрочни курсове са участвали 6 учители и 12 студенти. Най-радостно е, че завършилите обучението си у нас след завръщането си в Албания се реализират успешно като учители, университетски преподаватели, журналисти, служители в министерства, банки, градски администрации.
Българите в Албания с гарантирани права
Между София и Тирана няма проблеми с малцинствата
Българите в Албания с гарантирани права
Нека всеки се самоопредели свободно какъв е по народност, смята Едлира Пируши
Едлира Пируши е родена в Тирана, Албания, в 1976 г. Българка по произход, родителите и са от село Стеблево, Голо бърдо - областта, където е съсредоточена по-голямата част от българското малцинство в Албания. Завършила е право в СУ "Климент Охридски". Работила е в българското посолство в Тирана. Днес живее в София и работи като юрисконсулт в частна фирма. Българска гражданка е от 2002 г.
Eдлира Пируши
Нека всеки се самоопредели свободно какъв е по народност, смята Едлира Пируши
Едлира Пируши е родена в Тирана, Албания, в 1976 г. Българка по произход, родителите и са от село Стеблево, Голо бърдо - областта, където е съсредоточена по-голямата част от българското малцинство в Албания. Завършила е право в СУ "Климент Охридски". Работила е в българското посолство в Тирана. Днес живее в София и работи като юрисконсулт в частна фирма. Българска гражданка е от 2002 г.
Eдлира Пируши
Фото Авторът
- Г-жа Пируши, през последните години в българските медии става дума от време на време за българско малцинство, което живее в Албания. Колко са българите там?
- Аз съзнавам добре, че за мнозина темата предизвиква интерес, но същевременно може би и известна изненада. Затова искам да дам някои предварителни пояснения. Още при Великото преселение на народите славянската и прабългарската колонизация достигат и днешните албански земи. От средата на IХ до началото на ХI век те са в състава на тогавашната ни държава. Българската народност частично се образува и върху тези територии. В периода на Османската империя, през ХVIII-ХIХ век, ние участваме от българското Възраждане и представляваме най-западната част от формиралата се тогава българска нация включена и в границите на санстефанска България, и в диоцеза на Българската екзархия. След Балканските войни обаче българското население в Албания губи пряката връзка с отечеството и е обект на различни въздействия Част от него емигрира, подложено е на пропаганден натиск, отказват му се правата на малцинство, регламентирани след Първата световна война. България се опитва да полага грижи за сънародниците си, но се сблъсква със силен натиск, упражняван отвън върху албанските правителства в междувоенния период. Все пак на 9 януари 1932 г. представители на българското и албанското правителство подписват протокол за взаимно признаване на малцинства и гарантиране на техните права. Този документ не се реализира в практически смисъл отново поради външна намеса, но той е ясно доказателство за фактическото състояние на нещата. В периода на тоталитарните режими темата въобще е снета от обсъждане. Така че днес е много трудно да се уточни броят на български говорещото население в Албания - преброяване с въпроси за националност или език не е извършвано повече от 60 години. Лично аз смятам за пресилени твърденията за 300 или 400 хиляди, но да се говори за по-малко от 5000, също е несериозно. Най-вероятно числеността на българите в Албания е в границите на 50-80 хиляди или малко повече.Те произхождат основно от три района - Гора, Голо бърдо и Мала Преспа, но при съществуващата свобода на придвижване и местоживеене практически са пръснати из градските центрове на цяла Албания - Тирана, Елбасан, Дуръс, Корча, Либражд, Берат, Поградец и другаде.
- Българската държава помага ли по някакъв начин на сънародниците си в Албания?
- София търси различни форми на подпомагане на това население. Ежегодно над 20 младежи и девойки учат в България на държавна издръжка по силата на едно специално постановление на Министерски съвет. Те доказват своя произход и степен на владеене на езика и полагат съответния изпит. След завършване на образованието си се завръщат в Албания, където успешно намират професионална реализация като юристи, лекари, журналисти, преподаватели. Освен това се организират езикови и квалификационни курсове, съвместно се отбелязват исторически дати и се организират изложби, съдейства се за опазване на културно-исторически паметници, улесняват се бизнес контактите с България. А в тежки моменти се доставя и хуманитарна помощ.
- Но в Скопие твърдят, че тези хора са македонци, а не българи.
- Нашият регион има много сложна и превратна историческа съдба и Македония неведнъж е била "ябълката на раздора" в него. Това, че голяма част от живеещото там население векове наред се е самоидентифицирало като българско, е вън от съмнение. Също така е факт, че след Балканските войни съдбата на самата Македония претърпява различни метаморфози и територията й е поделена между няколко държави. Днес Вардарска Македония е обособена като самостоятелен държавнополитически субект. България първа призна независимата македонска държава преди повече от десетилетие. Единственото, на което държим, е да не се манипулира националната история и да имаме възможност да се грижим за културно-историческото си наследство. Що се отнася до малцинствените проблеми, то според нас всеки е свободен да се самоидентифицира и да е такъв, за какъвто се счита. В този контекст ние изграждаме и позицията си по отношение на славянски говорещото население в Албания. Нас не ни смущава това, че част от него се определя като македонско, стига да не се оказва натиск върху онези, които се чувстват от български етнически произход. В периода на силно идеологизирани отношения и на съблюдаване на решенията на Коминтерна след Втората световна война Албания е признала наличие на македонско малцинство в един район на своята територия и ние уважаваме това нейно решение. Времето на демократичните промени обаче донесе свобода на вижданията и по този въпрос и ние не може да не се самоорганизираме - тези албански граждани, които считат своя етнически произход за български. България отдавна се е присъединила към Рамковата конвенция за малцинствата, стриктно спазва техните права и очаква подобно поведение от всички държави в региона. В края на краищата това е задължително изискване и условие за европейската интеграция на всички нас.
- Как се промени въпросът с малцинствата след падането на режима на Енвер Ходжа?
- Много рязко и изцяло в позитивен смисъл. По време на диктатурата въпросът практически не се е третирал, да се считаш за албански гражданин с чужд етнически корен, е било просто опасно. Хората са се страхували и години наред този страх продължаваше да въздейства по инерция. Днес нещата са коренно различни, напредъкът е очевиден.
- И какво е положението на българското малцинство в Албания днес?
- Албания е признала наличието на някои национални малцинства на своя територия. Българското официално не е между тях, макар че например фигурира като такова в сайта на Държавния департамент на САЩ. Но по принцип властите в Албания уважават правата на малцинствата, те са гарантирани в конституцията и цялостното законодателство. Разбира се, има какво още да се желае в практически план, но аз съм убедена, че с течение на времето всичко ще достигне европейските стандарти. Посочвам като положителен факт това, че албанските граждани с български етнически корени създадоха в периода 1999-2000 г. свои дружества - "Иван Вазов", "Просперитет Голо бърдо". Те бяха регистрирани официално в съда и не се създават пречки за тяхната практическа дейност. Техни представители са се срещали с пребиваващи в Тирана български официални делегации, включително и на най-високите възможни равнища: държавен глава, министър-председател. Искам да подчертая, че България и Албания имат отлични политически отношения и в активния диалог темата за официализиране статута на гражданите с български произход постоянно присъства. Двете страни подхождат с нужното разбиране и взаимно уважение и вярвам, че ще се достигне до желаното решение.
- Много ли са българите от Албания, които вземат македонски паспорти?
- Аз вече говорих за известното раздвоение в чувствата и разбиранията на тези хора, което е напълно обяснимо. Да, част от това население има македонски паспорти, но друга част е поискала и получила българско гражданство. Не мога да посоча точен брой, но искам да изтъкна, че според нашето законодателство това става доста трудно и желаещите български паспорт са много повече от получилите го.
- Как може да се разреши това противоречие?
- Лично аз не виждам защо трябва да съществуват противоречия или противопоставяне. Когато има върховна роля за законността, свободата на волята за самоидентификация и еднакви условия за всички, проблемите сами по себе си ще затихват, комплексите за малоценност ще се преодолеят и ще обърнем гръб на миналите противоречия. Само тогава ще сме готови да бъдем достойни членове на голямото европейско семейство.
- Г-жа Пируши, през последните години в българските медии става дума от време на време за българско малцинство, което живее в Албания. Колко са българите там?
- Аз съзнавам добре, че за мнозина темата предизвиква интерес, но същевременно може би и известна изненада. Затова искам да дам някои предварителни пояснения. Още при Великото преселение на народите славянската и прабългарската колонизация достигат и днешните албански земи. От средата на IХ до началото на ХI век те са в състава на тогавашната ни държава. Българската народност частично се образува и върху тези територии. В периода на Османската империя, през ХVIII-ХIХ век, ние участваме от българското Възраждане и представляваме най-западната част от формиралата се тогава българска нация включена и в границите на санстефанска България, и в диоцеза на Българската екзархия. След Балканските войни обаче българското население в Албания губи пряката връзка с отечеството и е обект на различни въздействия Част от него емигрира, подложено е на пропаганден натиск, отказват му се правата на малцинство, регламентирани след Първата световна война. България се опитва да полага грижи за сънародниците си, но се сблъсква със силен натиск, упражняван отвън върху албанските правителства в междувоенния период. Все пак на 9 януари 1932 г. представители на българското и албанското правителство подписват протокол за взаимно признаване на малцинства и гарантиране на техните права. Този документ не се реализира в практически смисъл отново поради външна намеса, но той е ясно доказателство за фактическото състояние на нещата. В периода на тоталитарните режими темата въобще е снета от обсъждане. Така че днес е много трудно да се уточни броят на български говорещото население в Албания - преброяване с въпроси за националност или език не е извършвано повече от 60 години. Лично аз смятам за пресилени твърденията за 300 или 400 хиляди, но да се говори за по-малко от 5000, също е несериозно. Най-вероятно числеността на българите в Албания е в границите на 50-80 хиляди или малко повече.Те произхождат основно от три района - Гора, Голо бърдо и Мала Преспа, но при съществуващата свобода на придвижване и местоживеене практически са пръснати из градските центрове на цяла Албания - Тирана, Елбасан, Дуръс, Корча, Либражд, Берат, Поградец и другаде.
- Българската държава помага ли по някакъв начин на сънародниците си в Албания?
- София търси различни форми на подпомагане на това население. Ежегодно над 20 младежи и девойки учат в България на държавна издръжка по силата на едно специално постановление на Министерски съвет. Те доказват своя произход и степен на владеене на езика и полагат съответния изпит. След завършване на образованието си се завръщат в Албания, където успешно намират професионална реализация като юристи, лекари, журналисти, преподаватели. Освен това се организират езикови и квалификационни курсове, съвместно се отбелязват исторически дати и се организират изложби, съдейства се за опазване на културно-исторически паметници, улесняват се бизнес контактите с България. А в тежки моменти се доставя и хуманитарна помощ.
- Но в Скопие твърдят, че тези хора са македонци, а не българи.
- Нашият регион има много сложна и превратна историческа съдба и Македония неведнъж е била "ябълката на раздора" в него. Това, че голяма част от живеещото там население векове наред се е самоидентифицирало като българско, е вън от съмнение. Също така е факт, че след Балканските войни съдбата на самата Македония претърпява различни метаморфози и територията й е поделена между няколко държави. Днес Вардарска Македония е обособена като самостоятелен държавнополитически субект. България първа призна независимата македонска държава преди повече от десетилетие. Единственото, на което държим, е да не се манипулира националната история и да имаме възможност да се грижим за културно-историческото си наследство. Що се отнася до малцинствените проблеми, то според нас всеки е свободен да се самоидентифицира и да е такъв, за какъвто се счита. В този контекст ние изграждаме и позицията си по отношение на славянски говорещото население в Албания. Нас не ни смущава това, че част от него се определя като македонско, стига да не се оказва натиск върху онези, които се чувстват от български етнически произход. В периода на силно идеологизирани отношения и на съблюдаване на решенията на Коминтерна след Втората световна война Албания е признала наличие на македонско малцинство в един район на своята територия и ние уважаваме това нейно решение. Времето на демократичните промени обаче донесе свобода на вижданията и по този въпрос и ние не може да не се самоорганизираме - тези албански граждани, които считат своя етнически произход за български. България отдавна се е присъединила към Рамковата конвенция за малцинствата, стриктно спазва техните права и очаква подобно поведение от всички държави в региона. В края на краищата това е задължително изискване и условие за европейската интеграция на всички нас.
- Как се промени въпросът с малцинствата след падането на режима на Енвер Ходжа?
- Много рязко и изцяло в позитивен смисъл. По време на диктатурата въпросът практически не се е третирал, да се считаш за албански гражданин с чужд етнически корен, е било просто опасно. Хората са се страхували и години наред този страх продължаваше да въздейства по инерция. Днес нещата са коренно различни, напредъкът е очевиден.
- И какво е положението на българското малцинство в Албания днес?
- Албания е признала наличието на някои национални малцинства на своя територия. Българското официално не е между тях, макар че например фигурира като такова в сайта на Държавния департамент на САЩ. Но по принцип властите в Албания уважават правата на малцинствата, те са гарантирани в конституцията и цялостното законодателство. Разбира се, има какво още да се желае в практически план, но аз съм убедена, че с течение на времето всичко ще достигне европейските стандарти. Посочвам като положителен факт това, че албанските граждани с български етнически корени създадоха в периода 1999-2000 г. свои дружества - "Иван Вазов", "Просперитет Голо бърдо". Те бяха регистрирани официално в съда и не се създават пречки за тяхната практическа дейност. Техни представители са се срещали с пребиваващи в Тирана български официални делегации, включително и на най-високите възможни равнища: държавен глава, министър-председател. Искам да подчертая, че България и Албания имат отлични политически отношения и в активния диалог темата за официализиране статута на гражданите с български произход постоянно присъства. Двете страни подхождат с нужното разбиране и взаимно уважение и вярвам, че ще се достигне до желаното решение.
- Много ли са българите от Албания, които вземат македонски паспорти?
- Аз вече говорих за известното раздвоение в чувствата и разбиранията на тези хора, което е напълно обяснимо. Да, част от това население има македонски паспорти, но друга част е поискала и получила българско гражданство. Не мога да посоча точен брой, но искам да изтъкна, че според нашето законодателство това става доста трудно и желаещите български паспорт са много повече от получилите го.
- Как може да се разреши това противоречие?
- Лично аз не виждам защо трябва да съществуват противоречия или противопоставяне. Когато има върховна роля за законността, свободата на волята за самоидентификация и еднакви условия за всички, проблемите сами по себе си ще затихват, комплексите за малоценност ще се преодолеят и ще обърнем гръб на миналите противоречия. Само тогава ще сме готови да бъдем достойни членове на голямото европейско семейство.
Виржиния СТОЯНОВА
http://www.standartnews.com/archive/2005/01/31/balkans/index.htm
Голо Бърдо все гледа към България
Голо Бърдо все гледа към България
Махнете визите за своите от Албания
Благодарни сме на министър Соломон Паси за разбирането,твърди Хаджи Пируши
Хаджи Пируши е роден през 1949 г. в село Стеблево, околия Голо Бърдо, Албания. Живее в Тирана. Бизнесмен, председател на албанските българи на Сдружение "Просперитет на Голо Бърдо"
- Г-н Пируши, българите в Албания бяха забравени и "откриването" им след 1989 г. бе истинска изненада за обществото. На какво се дължи това?
- В много от срещите, които съм имал с представители на българската държава, съм питал същото: "Защо сме били забравени от българското общество и държава?" Така че отговорът на този въпрос трябва да даде самата държава.
Но ние сме родени тук, тук сме говорили първите думи
на български, тук сме пораснали, слушайки и пеейки на нашите бащи на български, както сме плакали и изпращали мъртвите пак по български. Без значение дали българската държава се е интересувала или не за нас.
- Колко са българите в Албания и къде живеят?
- Броят на хората в Албания, които имат български произход, не може да се определи точно, защото има и големи вътрешни миграции. Цифрите се колебаят между 30 000 и 60 000. Албанските българи са съсредоточени в три района: Голо Бърдо, Гора и Мала Преспа, но има и много заселили се в по-големите градове като Тирана, Дуръс, Албасан, Либражд, Корча.
- Признати ли са българите в Албания за национално малцинство?
- Нямаме официален статут на малцинство. Но по принцип албанските власти уважават правата на малцинствата и те са защитени от конституцията и законите. Нашите дружества, регистрирани през 1999 г. и 2000 г., не са имали никакви пречки в дейността си. Разбира се, като цяло има какво още да се прави.
- Какви са проблемите днес?
- Българите в Албания са се интегрирали много добре в обществото, където се вписват във всичките области и нива. Понякога, когато се разбере от какъв произход е човекът, веднага отношенията на околните към него охладняват. Хората от нашата област не са могли да се издигнат от тези отношения. И когато някой е успял в даден област, може да си представите през какви трудности е минал.
Днес проблемите са преди всичко социални.
Българските села са високо в планините
Зимата тук е тежка, пътищата са ужасни и падне ли сняг, тези села са практически откъснати от света. В нито едно от 20-те български села няма лекар. Няма и телефонна връзка, а тези, които имат мобилки, са принудени да ползват македонския GSM. До 1992 г. е имало 4 средни училища, а сега има само начално училище.
- Смятате ли, че българските власти адекватно помагат на албанските българи в реализацията на техните права?
- Последните години се забелязва по-голяма заинтересованост от страна на София. Това пролича при срещата между българския премиер Симеон Сакскобургготски с албанския му колега Фатос Нано, както и на срещата между председателя на българския парламент Герджиков с неговия албански колега Сервет Палумби. На тези срещи бе повдигнат и въпросът за българите в Албания. Това е много добър знак. Крайно време беше да се сложи край на мълчанието от страна на българските власти.
- Има ли стремеж у младите хора от български произход да учат в България. Достатъчно ли са стипендиите, отпускани от България?
- През последните 2 години броят на желаещите да учат в България нараства все повече. Но за съжаление
информацията се ограничава само в големите градове
Младите, които живеят по селата, няма как да разберат за този шанс, който им се дава от българската държава. Така че ще бъде добре от страна на България да помогне да се сложат ретланслатори, за да може българската телевизия да се гледа и в тези далечни планински райони.
- Какво представлява дружеството "Просперитет на Голо Бърдо"?
- Дружеството преследва само културни цели; да събира и организира населението от района Голо Бърдо като население с език, традиции и обичаи, общи с българския народ; да допринася за укрепване всестранните връзки между албанския и българския народ. бидейки свързващ мост на приятелство и солидарност между тях; да работи за създаване на населението на Голо Бърдо на конкретни възможности за духовен, икономически, културен, просветен просперитет; да се поддържат тесни контакти между жителите на Голо Бърдо и българския народ за възстановяване и развиване на езика и културата на района чрез различните институции; да работи за изучаване и образование на членовете на дружеството в България, за възможностите за лечение в България;
да създаде български културно-информационен център
да се работи за разкриването на курсове, училища, издаването на различни художествени книги и учебници в сътрудничество с албанските и българските институции, за по-доброто усвояване на този език от жителите на район Голо Бърдо; да организира изложби, конференции, курсове, научни и подготвителни групи и реклами по всякакъв начин.
За осъществяване на тези цели дружеството работи с различни партньори във и извън страната, с други албански и неправителствени организации, които приемат да сътрудничат на принципите, предвидени в устава му.
- Има ли интерес сред сънародниците ни в Албания към получаване на българско гражданство?
- Броят на албанските българи, които желаят да получат българско гражданство, е сравнително малък в сравнение с тези, да речем, от Македония или Молдова.
- На какво се дължи това?
- Процедурата за получаване на българско гражданство все още е сложна. Като се почне от закъсненията за приемане и обработка в посолството на подадените документи и до още по-голямото бавене в Агенцията на българите в чужбина.
Някои от тези документи имат определен срок на валидност
Заради тези закъснения често се случва техният срок да изтече и всичко започва отначало. А това означава много разходи и, разбира се, много повече разочарование.
- Промени ли се нещо в това отношение?
- Допреди два месеца нито един човек от Агенцията за българите в чужбина не е дошъл да види на място проблемите и нуждите ни. След срещата ни с министъра на външните работи г-н Соломон Паси
на посещение в Албания дойде г-жа Деница Христова
председател на Агенцията. В нейно лице видяхме човек, който има желание и взима на сериозно работата с нашата общност. Още един път повтарям - помагайки на нас, България помага на националния дух да живее завинаги.
- Известно е, че Македония води активна пропаганда всред българите в Албания с цел да ги македонизира. Има ли успехи Скопие?
- Дейността на Македония в това отношение е много активна и това оказва влияние върху българското население. Но дали имат успех - това е въпрос на гледна точка. Защото много българи от Албания вземат македонско гражданство просто за да не плащат виза от 37 долара, идвайки в България.
Виржиния СТОЯНОВА
http://www.standartnews.com/archive/2004/12/15/balkans/index.htm
Махнете визите за своите от Албания
Благодарни сме на министър Соломон Паси за разбирането,твърди Хаджи Пируши
Хаджи Пируши е роден през 1949 г. в село Стеблево, околия Голо Бърдо, Албания. Живее в Тирана. Бизнесмен, председател на албанските българи на Сдружение "Просперитет на Голо Бърдо"
- Г-н Пируши, българите в Албания бяха забравени и "откриването" им след 1989 г. бе истинска изненада за обществото. На какво се дължи това?
- В много от срещите, които съм имал с представители на българската държава, съм питал същото: "Защо сме били забравени от българското общество и държава?" Така че отговорът на този въпрос трябва да даде самата държава.
Но ние сме родени тук, тук сме говорили първите думи
на български, тук сме пораснали, слушайки и пеейки на нашите бащи на български, както сме плакали и изпращали мъртвите пак по български. Без значение дали българската държава се е интересувала или не за нас.
- Колко са българите в Албания и къде живеят?
- Броят на хората в Албания, които имат български произход, не може да се определи точно, защото има и големи вътрешни миграции. Цифрите се колебаят между 30 000 и 60 000. Албанските българи са съсредоточени в три района: Голо Бърдо, Гора и Мала Преспа, но има и много заселили се в по-големите градове като Тирана, Дуръс, Албасан, Либражд, Корча.
- Признати ли са българите в Албания за национално малцинство?
- Нямаме официален статут на малцинство. Но по принцип албанските власти уважават правата на малцинствата и те са защитени от конституцията и законите. Нашите дружества, регистрирани през 1999 г. и 2000 г., не са имали никакви пречки в дейността си. Разбира се, като цяло има какво още да се прави.
- Какви са проблемите днес?
- Българите в Албания са се интегрирали много добре в обществото, където се вписват във всичките области и нива. Понякога, когато се разбере от какъв произход е човекът, веднага отношенията на околните към него охладняват. Хората от нашата област не са могли да се издигнат от тези отношения. И когато някой е успял в даден област, може да си представите през какви трудности е минал.
Днес проблемите са преди всичко социални.
Българските села са високо в планините
Зимата тук е тежка, пътищата са ужасни и падне ли сняг, тези села са практически откъснати от света. В нито едно от 20-те български села няма лекар. Няма и телефонна връзка, а тези, които имат мобилки, са принудени да ползват македонския GSM. До 1992 г. е имало 4 средни училища, а сега има само начално училище.
- Смятате ли, че българските власти адекватно помагат на албанските българи в реализацията на техните права?
- Последните години се забелязва по-голяма заинтересованост от страна на София. Това пролича при срещата между българския премиер Симеон Сакскобургготски с албанския му колега Фатос Нано, както и на срещата между председателя на българския парламент Герджиков с неговия албански колега Сервет Палумби. На тези срещи бе повдигнат и въпросът за българите в Албания. Това е много добър знак. Крайно време беше да се сложи край на мълчанието от страна на българските власти.
- Има ли стремеж у младите хора от български произход да учат в България. Достатъчно ли са стипендиите, отпускани от България?
- През последните 2 години броят на желаещите да учат в България нараства все повече. Но за съжаление
информацията се ограничава само в големите градове
Младите, които живеят по селата, няма как да разберат за този шанс, който им се дава от българската държава. Така че ще бъде добре от страна на България да помогне да се сложат ретланслатори, за да може българската телевизия да се гледа и в тези далечни планински райони.
- Какво представлява дружеството "Просперитет на Голо Бърдо"?
- Дружеството преследва само културни цели; да събира и организира населението от района Голо Бърдо като население с език, традиции и обичаи, общи с българския народ; да допринася за укрепване всестранните връзки между албанския и българския народ. бидейки свързващ мост на приятелство и солидарност между тях; да работи за създаване на населението на Голо Бърдо на конкретни възможности за духовен, икономически, културен, просветен просперитет; да се поддържат тесни контакти между жителите на Голо Бърдо и българския народ за възстановяване и развиване на езика и културата на района чрез различните институции; да работи за изучаване и образование на членовете на дружеството в България, за възможностите за лечение в България;
да създаде български културно-информационен център
да се работи за разкриването на курсове, училища, издаването на различни художествени книги и учебници в сътрудничество с албанските и българските институции, за по-доброто усвояване на този език от жителите на район Голо Бърдо; да организира изложби, конференции, курсове, научни и подготвителни групи и реклами по всякакъв начин.
За осъществяване на тези цели дружеството работи с различни партньори във и извън страната, с други албански и неправителствени организации, които приемат да сътрудничат на принципите, предвидени в устава му.
- Има ли интерес сред сънародниците ни в Албания към получаване на българско гражданство?
- Броят на албанските българи, които желаят да получат българско гражданство, е сравнително малък в сравнение с тези, да речем, от Македония или Молдова.
- На какво се дължи това?
- Процедурата за получаване на българско гражданство все още е сложна. Като се почне от закъсненията за приемане и обработка в посолството на подадените документи и до още по-голямото бавене в Агенцията на българите в чужбина.
Някои от тези документи имат определен срок на валидност
Заради тези закъснения често се случва техният срок да изтече и всичко започва отначало. А това означава много разходи и, разбира се, много повече разочарование.
- Промени ли се нещо в това отношение?
- Допреди два месеца нито един човек от Агенцията за българите в чужбина не е дошъл да види на място проблемите и нуждите ни. След срещата ни с министъра на външните работи г-н Соломон Паси
на посещение в Албания дойде г-жа Деница Христова
председател на Агенцията. В нейно лице видяхме човек, който има желание и взима на сериозно работата с нашата общност. Още един път повтарям - помагайки на нас, България помага на националния дух да живее завинаги.
- Известно е, че Македония води активна пропаганда всред българите в Албания с цел да ги македонизира. Има ли успехи Скопие?
- Дейността на Македония в това отношение е много активна и това оказва влияние върху българското население. Но дали имат успех - това е въпрос на гледна точка. Защото много българи от Албания вземат македонско гражданство просто за да не плащат виза от 37 долара, идвайки в България.
Виржиния СТОЯНОВА
http://www.standartnews.com/archive/2004/12/15/balkans/index.htm
ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ
ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ
Горан БЛАГОЕВ
Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани тук-таме от малки нивички. И много, много бункери... От време навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската! "От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...
Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Требище, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!
В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.
"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!
В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!
Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.
Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.
Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.
Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.
В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст. Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.
Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"
Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...
http://stranicata.com/snd/golo_byrdo.htm
Горан БЛАГОЕВ
Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани тук-таме от малки нивички. И много, много бункери... От време навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската! "От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...
Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Требище, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!
В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.
"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!
В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!
Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.
Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.
Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.
Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.
В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст. Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.
Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"
Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...
http://stranicata.com/snd/golo_byrdo.htm
Голо Бърдо - българите в забрава
Голо Бърдо - българите в забрава
16.06.2006 г. Алексей Жалов
Пътепис от посещения в Голо Бърдо, Албания.Щом отминахме Либращ, стъпихме на кълдъръмен планински път, строен от италианците преди повече от 60 години. Той плавно се заизвива по снагата на планинския масив, наричан от албанските географи Малезия и Голобордес, а по нашенски просто Голо Бърдо.След стръмнините на село Луник и махала Ланга, нашият водач ни извести, че вече се намираме в землището на Стеблево – първото попътно село в района, където живеят етнически българи. Всъщност те населяват още двадесет села и махали на територията Голо Бърдо, по-големи от които са Требища, Големо и Мало Острени, Тучепи, Ладомерица, Кление, Оржаново, Пасинки и Лешница...Според повечето изследователи българо-славянските племена заселват тази част от Източна Албания още през VІІ век и впоследствие образуват общности, които са се интегрирали в пределите на българската държава по време на Първото и Второто българско царство. Османското владичество оказва негативно отражение върху българщината в тези краища, но духовните контакти с България продължават до средата на ХVІІІ век, когато Охридската патриаршия е поставена под зависимостта на гръцката Цариградска патриаршия.След създаването на независимата албанска държава през 1912 г. в нейната територия остават три области, населени с българи - Голо Бърдо, Мала Преспа и Гора.Впоследствие българската държава прави къде успешни, къде неуспешни опити етническите българи в Албания да придобият статут на малцинство с всички произтичащи от това привилегии, но по-късно този проблем, а и съдбата на нашенците в балканската ни съседка потъват в забрава.Българите в Албания "изплуваха" отново на отечествения небосклон едва след 1989 г. и българската общественост научава за тях покрай организираните под егидата на президента две дарителски кампании за хората от Голо Бърдо. После БНТ излъчи филм за тамошните люде, а видяното в него ме мотивира да отида там. Така и направих и то не веднъж...Първата ми среща с хората на Голо Бърдо и тукашната действителност беше през 1994 г. Когато пристигнахме в Кление и разбраха, че сме българи, в селската кръчма надойдоха хора. Интересът към нас беше очевиден, а липсата на езикова бариера стопи и най-малките нотки на недоверие помежду ни. Традиционната чашка ракия съвсем развърза езиците, а след като известният местен гайдар бай Божин наду гайдата и заедно подхванахме "Кога зашумят шумите" вече си бяхме като у дома. Вечерта гостувахме на поп Тодор - единственият поп в района. Похвали ни се, че са завършили реставрацията на сградата на селската църква, но с тревога сподели, че това е станало със средства не на българската, а на гръцката православна църква. Сега сградата още я има, но дядо поп се е изселил в Дуръс и е оставил и без това малобройно си православно паство в околността без духовен баща. Бай Божин пък е в Тирана, но в цяло Голо Бърдо все още се носи неговата слава на изкусен гайдар.Първото ми пребиваване в Голо Бърдо е синхронно със започналата голяма изселническа вълна оттам. Част от селата почти обезлюдяват и това е естествено, защото тук няма нормални пътища, а през зимата районът е почти откъснат от света, няма водоснабдяване и канализация, а телефонизацията е фикция. Друг важен проблем е лекарското обслужване. Илиаз Тамизи, мой приятел от с. Стеблево ми каза, че не би живял тук през зимата, защото един апендицит може да му струва живота.Най-страшното, е че тук няма работа. Вярно е, че планината дава картофи, добри условия за отглеждане на едър и дребен рогат добитък, и тук-там условия за дърводобив, но живее ли се от това? Известните с майсторлъка си голобърдовски строители са плъзнали из Албания и извън нея, защото тук хората не инвестират. Някои мъже намират препитание в гурбета и поработват нелегално - в съседните страни, а даже и във Великобритания и САЩ. Затова стотици семейства от Голо Бърдо са се изселили в близки и по-далечни градчета и градове – Либращ, Елбасан, Дуръс, Тирана. В столичния град дори има цял квартал "Кодра е привтит" (или "Попския хълм"), който е населен с изселници от селата Стеблево и Требища.В периода 1999-2000 г. в Албания се образуват две български неправителствени организации, една от които е "Просперитет Голо Борда" с председател Хаджи Пируши, с когото случайността ме срещна през 2001 година. Дружеството правеше първите си стъпки за съхраняването на културната и езикова идентичност на българите от района, опосредства връзките на общността с българските и албанските държавни и обществени институции. Реших да се включа и аз с каквото мога - още следващата година отново се запътих към Голо Бърдо.Бяхме изминали почти 25 км, когато пътят се шмугна в млада букова гора и когато излезе от нея и пред погледите ни се възправи нащърбена планинска верига, увенчана от върховете Стратор, Калкан и Радуч. После се появиха и селските къщи, накацали по стръмните склонове на долината на Стеблевската река. Настанихме се в една от родовите къщи на фамилия Пируши и бързо завързахме познанства с Есат Джини, Сабри Мурати, Фаик Нура, Илиаз Тамизи, Ахмет Тамизи. Всички те се самоопределиха като мюсюлмани, така като повечето от хората в Голо Бърдо, но от селската джамия беше останал само каменния скелет. Разбирахме се прекрасно на техния югозападнобългарски говор. Още тогава ги попитах къде са научили езика, а те ми отговориха, че това е майчиният им език – този на който общуват вкъщи. В този аспект Хаджи пояснява "тук сме пораснали, слушайки и пеейки на нашите бащи на български, както сме плакали и изпращали мъртвите пак на български". До 6-годишната си възраст децата са знаели само него, а албански са научавали едва в училище.Някога в Стеблево е имало училище. Сега там има само остатъци от сградата и нейното обзавеждане. Положението в съседното Кление е идентично. В Стеблево срещнах 15-годишно момче, което по тези причини не познаваше класната стая – никога не беше ходило на училище, не знаеше да чете и пише... Запазването на езиковата идентичност е проблематично, защото в нито едно от съществуващите в района училища не се преподава български език. С тази благородна мисия се е заело дружеството, а най-активен в това отношение е Исмет Тола, който преподава български в специалността "Балканистика" в Университета в Елбасан и води подготвителни курсове по български на нашенците, които са приети да следват в България.Навсякъде бяхме сърдечно приети и си тръгнахме с чувството, че оставяме тук добри приятели.Това се потвърди, когато след година 8-членна група пещерняци от клуб "Хеликтит" - София решихме да посетим някои по-интересни голобърдовски пещери. В България организирахме малка дарителска акция, в резултат на което дружеството "Просперитет Голо Борда" се сдоби с пълно течение на списание "Одисей", аудиокасети с български народни песни, продуцирани от "Ривасаунд", карти на 100–те национални туристически обекта от БТС, художествена литература, дарена от туристическата агенция "Одисея-ин". Кръгът от приятели се разшири. Най-силно ме впечатлиха песните, които Душан Райку и Сабри ни изпяха покрай масата, на чашка домашна ракия. Диктофонът и камерите, които носехме запечатаха всичко това. После нотирахме музиката и свалихме текстовете. Ето строфи от една добре известна нашенска песен: "Сестра брата кани за вечера, айде, айде, брате да вечераме, вечерайте, сестро, не чекайте ме...".Беше жътварско време, но комбайни не видях. За сметка на това в малките нивици бяха грижливо подредени отрязаните със сърп пшенични ръкойки. Оранта се извършва по същия примитивен начин – с животинска тяга и рало, но подобно нещо може да се види и на много места у нас. Докато пътувахме, видяхме как в близост до Стеблево издигат антена на мобилен оператор. Казаха ни, че в последствие селото най-сетне ще има връзка със света, нещо което днес е вече факт.На път към дома за пореден път минахме през махала "На камен" за да навестим семейството на Азис Тола, чието българско самосъзнание е извън всякакво съмнение. После спряхме да пием кафе в самото Голямо Острени. Влезнахме в бистрото и какво да видим – насядалите там бяха се вторачили в телевизора и гледаха програмата на българския сателитен канал "Планета". Ето ти връзка със страната, но тя не им е достатъчна. Мнозина от присъстващите с огорчение споделиха, че искат да вземат българско гражданство, процедурите за това се точат повече от две години, а не както е по закон – 6 месеца. Според повечето запознати с проблема, трудностите идват от консервативното отношение на Държавната агенция за българите в чужбина. Аз мисля, че това поведение е отблъскващо и не съдейства за приобщаването на хората с българско етническо самосъзнание към Майка България.Това схващане се затвърди в мен след тазгодишната етноложка експедиция, която организирах със специалисти етнолози, антрополози и фолклористи от български неправителствени организации работещи по тези проблеми. Разбира се тя беше под патронажа на дружество "Просперитет Голо Борда" и целеше да съдейства за постигането една от нейните основни цели – изучаване и запазване на местната култура като основен белег на идентичността на населението.Първият прочит на резултатите, които тепърва ще се обработват, доказва принадлежността на хората от селото към езиковото и културно българско землище, независимо дали те се самоопределят като албанци, българи или македонци. Религията не е разединяващ фактор, въпреки че на българските гробища им викат "каурски" (гяурски). Малкото християнски семейства и мюсюлманите са живели и живеят мирно и задружно, смесените бракове не са рядкост. Хората от близките албански села им викат "булгарци", а те от своя страна ги наричат "арнаути". В Стеблево, а и в цялото Голо Бърдо, където има и християни, всички празнуват заедно.Заедно със стеблевчани изживяхме емоциите по празнуването на Гюргювден (Гергьовден). Това се случи на поляните край свещения за всички и лековит, според преданието, извор "Вакуф". Дни преди събитието, със средства на сполучил местен жител, Ахмет Тамизи хвана целебната вода и изгради чудна каменна чешма. Празникът събра стеблевците, пръснали се из близки и далечни краища на Албания и хора от околните български села. Десетки агънца минаха под ножа, завъртяха се шишове, надойдоха музиканти. Най-сетне захванаха танците. Ние също се включихме, защото няма българин, който да не знае правото хоро и ръченица.В Албания не се говори официално за наличието на българско малцинство. Няма пречки хората от Голо бърдо да се самоопределят и изявяват като българи. Никой обаче не помага активно за тяхната интеграция към родината. Нашата дипломация работи вяло за признаване на българско малцинство от албанската държава. Благодарение на провежданата от Министерството на образованието политика, през последните 10 години в наши университети са учили над 300 младежи от български произход, преобладаващата част от които са от Голо Бърдо. Това е необходимо, но недостатъчно условие за запазване на културната и езикова идентичност на българите в Голо Бърдо, а и въобще в Албания.Сега основната цел на дружество "Просперитет Голо Борда" е основаването на частно българско училище в Тирана, което да спомогне за запазването на българщината в Албания. Дано българската държава и обществото ни да подкрепим тази родолюбива инициатива, защото се оказва, че други отново са ни изпреварили. В училищата на някои от самоопределящи се като "македонски" села в района на Малкото Преспанско езеро децата имат право да учат майчин език до 4-ти клас – "македонски", естествено!За мен Голо Бърдо е едно прекрасно и все още не съвсем познато място, където мисля да се върна отново. Защо ли? Защото там има всичко, което може да изпълни душата – девствени планини с дивна природа, гостоприемни, сърцати и трудолюбиви хора с интересни и малко изучени бит, нрави и обичаи. Защото там има нашенци – забравени, непознати и жадно очакващи любовта на Майка България. Всеки от нас може да им я отдаде по някакъв начин. Ако я има в сърцето си!
Българите в Албания искат да ги забележат
Българите в Албания искат да ги забележат
Разговор с Милена МИЛОТИНОВА
- Г-жо Милотинова, пред Съвета на Европа вие поставихте въпроса за българите в Албания, в Голо Бърдо. В какво се състои точно вашето питане?
- Всъщност моята цел беше да напомня на тези, които знаят, и да кажа на онези, които не знаят, че има българи в Албания, които живеят в Голо Бърдо, около Преспа и т.н. Това са наши сънародници, които винаги са били граждани на Албания. Тяхната общност се нуждае от внимание и тъй като Албания е член на Съвета на Европа, има своите задължения по всички документи, които е подписала. И когато говорим за човешки права, няма нищо лошо да поставим този въпрос за правата на нашата общност в Албания. Тези, които се идентифицират като българи, трябва да имат възможност да ползват всичките права, които им се гарантират по документите на Съвета на Европа. Тези говорят един архаичен български език от старо време отпреди век, век и половина, но биха искали да запазят своята култура, евентуално да имат предавания на техния роден език в албанските медии.
- Колко са те? Имате ли представа?
- Трудно е да се определи точният им брой. Има статистики, по които броят им се изчислява на 5000, но колко той е в действителност, аз нямам представа. Защото нито албанската държава има такива данни, нито пък нашата държава разполага с такива. Можем да говорим само за приблизителни цифри. Но е добре да попитаме и тях - колко са според тях самите?... Те си имат една организирана общност, имат си своите лидери, имат си и своя обществен живот, а наистина малко се знае, че такива хора съществуват, че тези хора наистина искат да бъдат забелязани. Още повече че отношенията между България и Албания след 1989 г. са добри. Нямаме никакви неразбирателства по отношение нито на нашето малцинство, нито на нашата общност. Спомнете си, преди 7-8 години, когато един от албанските премиери, Александър Мекси, беше на посещение в България. Тогава той направи изявление, че албанската държава няма проблеми с албанските граждани от български произход. И тя ще направи всичко възможно те да се чувстват добре. Целта ми беше да обърна вниманието на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, че има и такива хора в рамките на Република Албания.
- А албанската делегация реагира ли по някакъв начин?
- Няколко албански депутати ме поздравиха за изказването. В него подчертах, че България подкрепя Албания в нейното заявено желание за членство в НАТО, насочеността на нейната политика към евроинтеграция – България е готова да сподели своя опит с Албания. Както и че Съветът на Европа играе решаваща роля с развитието на демократичните процеси в Албания, защото там има много проблеми с нарушаване на човешки права, с корупцията, с организираната престъпност от много години, не от днес или вчера. Настоях в своето изказване Съветът на Европа да направи всичко възможно с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа да гарантира едни наистина честни и свободни избори догодина, защото винаги съществуват съмнения за фалшификации.
http://www.pro-anti.net/show.php?issue=647&article=8
Разговор с Милена МИЛОТИНОВА
- Г-жо Милотинова, пред Съвета на Европа вие поставихте въпроса за българите в Албания, в Голо Бърдо. В какво се състои точно вашето питане?
- Всъщност моята цел беше да напомня на тези, които знаят, и да кажа на онези, които не знаят, че има българи в Албания, които живеят в Голо Бърдо, около Преспа и т.н. Това са наши сънародници, които винаги са били граждани на Албания. Тяхната общност се нуждае от внимание и тъй като Албания е член на Съвета на Европа, има своите задължения по всички документи, които е подписала. И когато говорим за човешки права, няма нищо лошо да поставим този въпрос за правата на нашата общност в Албания. Тези, които се идентифицират като българи, трябва да имат възможност да ползват всичките права, които им се гарантират по документите на Съвета на Европа. Тези говорят един архаичен български език от старо време отпреди век, век и половина, но биха искали да запазят своята култура, евентуално да имат предавания на техния роден език в албанските медии.
- Колко са те? Имате ли представа?
- Трудно е да се определи точният им брой. Има статистики, по които броят им се изчислява на 5000, но колко той е в действителност, аз нямам представа. Защото нито албанската държава има такива данни, нито пък нашата държава разполага с такива. Можем да говорим само за приблизителни цифри. Но е добре да попитаме и тях - колко са според тях самите?... Те си имат една организирана общност, имат си своите лидери, имат си и своя обществен живот, а наистина малко се знае, че такива хора съществуват, че тези хора наистина искат да бъдат забелязани. Още повече че отношенията между България и Албания след 1989 г. са добри. Нямаме никакви неразбирателства по отношение нито на нашето малцинство, нито на нашата общност. Спомнете си, преди 7-8 години, когато един от албанските премиери, Александър Мекси, беше на посещение в България. Тогава той направи изявление, че албанската държава няма проблеми с албанските граждани от български произход. И тя ще направи всичко възможно те да се чувстват добре. Целта ми беше да обърна вниманието на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, че има и такива хора в рамките на Република Албания.
- А албанската делегация реагира ли по някакъв начин?
- Няколко албански депутати ме поздравиха за изказването. В него подчертах, че България подкрепя Албания в нейното заявено желание за членство в НАТО, насочеността на нейната политика към евроинтеграция – България е готова да сподели своя опит с Албания. Както и че Съветът на Европа играе решаваща роля с развитието на демократичните процеси в Албания, защото там има много проблеми с нарушаване на човешки права, с корупцията, с организираната престъпност от много години, не от днес или вчера. Настоях в своето изказване Съветът на Европа да направи всичко възможно с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа да гарантира едни наистина честни и свободни избори догодина, защото винаги съществуват съмнения за фалшификации.
http://www.pro-anti.net/show.php?issue=647&article=8
на 70-годишния Марем Тола от с. Големо Острени - Голо Бърдо-"Хората от Голо Бърдо са население с български произход"
"Хората от Голо Бърдо са население с български произход, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"
Из писмото на 70-годишния Марем Тола от с. Големо Острени - Голо Бърдо, бивш учител, до Горан Благоев, септември 1997 г.
Личен архив на автора, публикува се за първи път
http://www.omda.bg/BULG/news/Makedonia/Bulgarski%20vlasti.htm
Българите в Албания - между македонската агресивност и българската инертност
Българите в Албания - между македонската агресивност и българската инертност
Българчета от Голо Бърдо през 1997 г. получават дарение от президента Петър Стоянов.
Снимка: Архив/БТА
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско", защото лесно може да се използва като разменна монета
Горан Благоев, журналист в БНТ
Всеки път, когато София постави въпроса за българите в Албания, скопските политици и медии реагират параноично. На стария принцип "Крадецът вика: "Дръжте крадеца!" Така е от 14 години насам, след като България започна да преоткрива тези наши сънародници. Македонската преса остана вярна на своя стил и когато миналата седмица председателят на българския парламент проф. Огнян Герджиков постави пред албанския си колега Сервет Пелумби въпроса за признаването на албанските българи като етническа общност и произтичащите от това малцинствени права. Още на следващия ден в скопските вестници се появиха твърдения, че "София иска да побългари македонците в Албания".
Позицията на Скопие е обяснима, като се има предвид крехката македонска идентичност, която се мъчи да оцелее на всяка цена. Р Македония смята това население за "македонско" и го разглежда като част от своята диаспора на Балканите. Въпреки че няма независими статистически данни за какви се смятат тези хора, истината е, че едни от тях се самоопределят като българи, а други - като "македонци". Среща се и т. нар. двойна идентичност - с българите са българи, с "македонците" - "македонци". Част от нашите сънародници в Албания са напълно объркани по отношение на самоопределението си. През 1997 г. под патронажа на тогавашния президент Петър Стоянов се проведе хуманитарна акция "Голо Бърдо" за българите мюсюлмани в Източна Албания. По време на първия етап от акцията, който бе свързан с оказване и на медицинска помощ, един от българските лекари възторжено обясняваше на местен дядо, че всичко това го изпраща президентът на България. "А, знаем, знаем - отвърна старецът - от Киро Глигоров е"!? Българският си произход категорично изявяват най-вече онези, които по някакъв начин са свързани с България - било заради образованието, което те или техните деца са получили у нас, било заради контактите им с посолството ни в Тирана. Разбира се, има и други, които никога не са идвали в България, но признават: "От баба и майка го имаме да сборуваме бугарското!"
Именно такива хора
инициират създаването и на различните културни асоциации
на българите в Албания като "Иван Вазов" или "Просперитет Голо Бърдо". Не е за подценяване обаче фактът, че успоредно с българските организации съществуват и аналогични асоциации на "македонците" в Албания. За съжаление постоянството на Скопие и инертността на София спрямо тези хора се отразяват и върху тяхната идентичност.
От десетилетие насам Р Македония хвърля много средства и усилия, за да приобщи това население към "македонската" идентичност. Българите в Албания ежедневно са облъчвани от четири сателитни македонски телевизии, докато сателитният канал "ТВ България" почти не се хваща. Православните от района на Мала Преспа са обект на постоянно внимание от страна на Македонската архиепископия, докато българската църква изобщо не се интересува за съдбата на българите в Албания, като изключим грижата на Софийската семинария да обучава българчета от чужбина, сред които и албански българи. Скопската академия на науките охотно финансира научни експедиции сред "македонците" в Албания, докато официалните за обичаите и езика на албанските българи, с които борави нашата хуманитаристика в повечето случаи се базират на проучвания от началото на ХХ век!
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско". Защото то лесно може да се използва като разменна монета при уреждане на етническите права на албанците в Македония.
Спрямо България подобна реципрочност е неприложима
- у нас просто няма албанско малцинство. Още през октомври 1995 г. македонският посланик в Тирана Никола Тодорчевски и албанският министър на просветата Атем Рука обсъждаха въпросите за образованието на своите малцинства в двете страни. Не е изключено както има албански университет в Тетово, така да се появи и "македонски" в Тирана. За сравнение: проблемът за образованието на българите в Албания на майчин език изобщо не е разглеждан официално в българо-албанските отношения. Все още в задънена улица е поставеният през миналата година въпрос за създаване на българско средно училище в Тирана. Своето бездействие за признаването на албанските граждани с български произход за малцинствена общност Тирана оправдава с факта, че не може да различи българите от македонците. Съвсем тенденциозно при преброяване в графите за етническа принадлежност фигурират "македонци" и "южни славяни", но не и "българи". Но ако това е официалната албанска теза, която бе лансирана у нас от председателя на албанския парламент Сервет Пелумби, то на ежедневно ниво нещата стоят по друг начин. Спомням си разговора ми с 8-годишния Сокол от Голо Бърдо в Източна Албания преди няколко години. Когато го попитах за какъв се смята, детето ми отговори: "македонец". "А как ви казват албанците?" - продължих аз. "Българци" - не можа да скрие истината Сокол.
Тази истина се открива и в топонимията
Има албански села, чиито настоящи имена свидетелстват, че някога са били български: Булгери, Булгарец, Булгари, Болгаричами. Но не е известно село с името "Македонери" например. Именно етнонимът "българци", с който обикновените албанци продължават да наричат своите неалбаноезични съседи, доказва историческата истина за произхода на тези хора.
Най-голяма вина за нерешения проблем със сънародниците ни в Албания обаче има българската политика, която винаги е била непоследователна. Без да се впускаме в исторически ретроспекции, е достатъчно да погледнем официалното отношение на България към албанските българи от последните 14 години. В началото на демократичните промени се проведе първата хуманитарна акция за сънародниците ни в Албания. Освен многото помощи, тогавашният президент Желю Желев изпрати и един микробус, който да събира учениците от отдалечените български села в Албания. През 1995 г. Агенцията за българите в чужбина поде инициативата в Елбасан да се създаде българско читалище с библиотека, телевизор, два компютъра и едно пиано. Необходимите 23 000 долара и 612 000 тогавашни лева така и не бяха събрани. През лятото на 1997 г. под патронажа на президента П. Стоянов се проведе хуманитарната акция "Голо Бърдо". През първия й етап бяха закарани 6 тона лекарства от първа необходимост, а при втория - тетрадки и учебни помагала на стойност 5 милиона лева. Трябваше да има и трети етап за събиране на храни и дрехи, но администрацията на президента тихомълком прекрати акцията. Разбра се, че при липса на българска организация в Албания, която да е правен субект, изпращането и разпределянето на помощите е
все едно да пълниш съдран чувал с брашно
Но всички тези инициативи, колкото и добронамерени да бяха, се оказаха спорадични. А резултатите в полза на българската кауза - нулеви. На този фон позицията на сегашния ни парламентарен шеф за признаването на албанските българи като малцинствена общност може да се окаже поредната инициатива, обречена да умре още в зародиш. Българската дипломация все още няма нагласа да води последователна политика в подкрепа на много наши общности зад граница, сред които са и сънародниците ни в Албания. А и приоритетите ни по отношение на тази страна са насочени не към признаването на българско малцинство там, а към транспортния коридор N 8 и нефтопровода Бургас-Вльора. Не че тези два проблема са маловажни. Но държавите със сериозна дипломация съумяват да обвържат външноикономическите си интереси в дадена страна с проблемите и правата на живеещата там своя общност, вместо да ги разглеждат поотделно. В това отношение ще бъде престъпление, ако София не се възползва от силната позиция спрямо Тирана, която има за момента -
цената на българската помощ за членството на Албания в НАТО
може да бъде обвързана с официалното признаване на албанските българи за малцинство от страна на Тирана.
Това признаване всъщност е част от големия въпрос за отстояването на българското културно-историческо и етническо пространство в Югозападните Балкани. А то е част от териториите на три държави - Албания, Македония и Гърция. Ако Тирана бъде склонена официално да признае наличието на компактно българско население на своя територия, това ще бъде не само победа за българската национална кауза, но и жесток удар върху идеите за "македонска" нация. Защото на Скопие ще му е трудно да обяснява как така от двете страни на Р Македония - в България и Източна Албания - живеят българи, а "македонците" са останали само в средата. Скопската пропаганда обявява за "македонци" и българите, които все още живеят в Северна Гърция по същата "логика", по която смята за свое население българите в Албания. Не е за подценяване фактът, че частта от албанските българи, които живеят в района на Мала Преспа имат един и същ диалект и обичаи с малцината останали наши сънародници около двете Преспански езера в Северозападна Гърция. Това са всъщност потомците на преспанските българи, поделени между три държави. Крайно време е освен признаването на българите от Албания, България най-сетне да се осмели и официално да постави въпроса за сънародниците ни в Северна Гърция, които продължават да са най-забравената наша общност на Балканите.
http://www.segabg.com/04082004/p0050002.asp
Българчета от Голо Бърдо през 1997 г. получават дарение от президента Петър Стоянов.
Снимка: Архив/БТА
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско", защото лесно може да се използва като разменна монета
Горан Благоев, журналист в БНТ
Всеки път, когато София постави въпроса за българите в Албания, скопските политици и медии реагират параноично. На стария принцип "Крадецът вика: "Дръжте крадеца!" Така е от 14 години насам, след като България започна да преоткрива тези наши сънародници. Македонската преса остана вярна на своя стил и когато миналата седмица председателят на българския парламент проф. Огнян Герджиков постави пред албанския си колега Сервет Пелумби въпроса за признаването на албанските българи като етническа общност и произтичащите от това малцинствени права. Още на следващия ден в скопските вестници се появиха твърдения, че "София иска да побългари македонците в Албания".
Позицията на Скопие е обяснима, като се има предвид крехката македонска идентичност, която се мъчи да оцелее на всяка цена. Р Македония смята това население за "македонско" и го разглежда като част от своята диаспора на Балканите. Въпреки че няма независими статистически данни за какви се смятат тези хора, истината е, че едни от тях се самоопределят като българи, а други - като "македонци". Среща се и т. нар. двойна идентичност - с българите са българи, с "македонците" - "македонци". Част от нашите сънародници в Албания са напълно объркани по отношение на самоопределението си. През 1997 г. под патронажа на тогавашния президент Петър Стоянов се проведе хуманитарна акция "Голо Бърдо" за българите мюсюлмани в Източна Албания. По време на първия етап от акцията, който бе свързан с оказване и на медицинска помощ, един от българските лекари възторжено обясняваше на местен дядо, че всичко това го изпраща президентът на България. "А, знаем, знаем - отвърна старецът - от Киро Глигоров е"!? Българският си произход категорично изявяват най-вече онези, които по някакъв начин са свързани с България - било заради образованието, което те или техните деца са получили у нас, било заради контактите им с посолството ни в Тирана. Разбира се, има и други, които никога не са идвали в България, но признават: "От баба и майка го имаме да сборуваме бугарското!"
Именно такива хора
инициират създаването и на различните културни асоциации
на българите в Албания като "Иван Вазов" или "Просперитет Голо Бърдо". Не е за подценяване обаче фактът, че успоредно с българските организации съществуват и аналогични асоциации на "македонците" в Албания. За съжаление постоянството на Скопие и инертността на София спрямо тези хора се отразяват и върху тяхната идентичност.
От десетилетие насам Р Македония хвърля много средства и усилия, за да приобщи това население към "македонската" идентичност. Българите в Албания ежедневно са облъчвани от четири сателитни македонски телевизии, докато сателитният канал "ТВ България" почти не се хваща. Православните от района на Мала Преспа са обект на постоянно внимание от страна на Македонската архиепископия, докато българската църква изобщо не се интересува за съдбата на българите в Албания, като изключим грижата на Софийската семинария да обучава българчета от чужбина, сред които и албански българи. Скопската академия на науките охотно финансира научни експедиции сред "македонците" в Албания, докато официалните за обичаите и езика на албанските българи, с които борави нашата хуманитаристика в повечето случаи се базират на проучвания от началото на ХХ век!
За албанските власти е по-изгодно да обявят това население за "македонско". Защото то лесно може да се използва като разменна монета при уреждане на етническите права на албанците в Македония.
Спрямо България подобна реципрочност е неприложима
- у нас просто няма албанско малцинство. Още през октомври 1995 г. македонският посланик в Тирана Никола Тодорчевски и албанският министър на просветата Атем Рука обсъждаха въпросите за образованието на своите малцинства в двете страни. Не е изключено както има албански университет в Тетово, така да се появи и "македонски" в Тирана. За сравнение: проблемът за образованието на българите в Албания на майчин език изобщо не е разглеждан официално в българо-албанските отношения. Все още в задънена улица е поставеният през миналата година въпрос за създаване на българско средно училище в Тирана. Своето бездействие за признаването на албанските граждани с български произход за малцинствена общност Тирана оправдава с факта, че не може да различи българите от македонците. Съвсем тенденциозно при преброяване в графите за етническа принадлежност фигурират "македонци" и "южни славяни", но не и "българи". Но ако това е официалната албанска теза, която бе лансирана у нас от председателя на албанския парламент Сервет Пелумби, то на ежедневно ниво нещата стоят по друг начин. Спомням си разговора ми с 8-годишния Сокол от Голо Бърдо в Източна Албания преди няколко години. Когато го попитах за какъв се смята, детето ми отговори: "македонец". "А как ви казват албанците?" - продължих аз. "Българци" - не можа да скрие истината Сокол.
Тази истина се открива и в топонимията
Има албански села, чиито настоящи имена свидетелстват, че някога са били български: Булгери, Булгарец, Булгари, Болгаричами. Но не е известно село с името "Македонери" например. Именно етнонимът "българци", с който обикновените албанци продължават да наричат своите неалбаноезични съседи, доказва историческата истина за произхода на тези хора.
Най-голяма вина за нерешения проблем със сънародниците ни в Албания обаче има българската политика, която винаги е била непоследователна. Без да се впускаме в исторически ретроспекции, е достатъчно да погледнем официалното отношение на България към албанските българи от последните 14 години. В началото на демократичните промени се проведе първата хуманитарна акция за сънародниците ни в Албания. Освен многото помощи, тогавашният президент Желю Желев изпрати и един микробус, който да събира учениците от отдалечените български села в Албания. През 1995 г. Агенцията за българите в чужбина поде инициативата в Елбасан да се създаде българско читалище с библиотека, телевизор, два компютъра и едно пиано. Необходимите 23 000 долара и 612 000 тогавашни лева така и не бяха събрани. През лятото на 1997 г. под патронажа на президента П. Стоянов се проведе хуманитарната акция "Голо Бърдо". През първия й етап бяха закарани 6 тона лекарства от първа необходимост, а при втория - тетрадки и учебни помагала на стойност 5 милиона лева. Трябваше да има и трети етап за събиране на храни и дрехи, но администрацията на президента тихомълком прекрати акцията. Разбра се, че при липса на българска организация в Албания, която да е правен субект, изпращането и разпределянето на помощите е
все едно да пълниш съдран чувал с брашно
Но всички тези инициативи, колкото и добронамерени да бяха, се оказаха спорадични. А резултатите в полза на българската кауза - нулеви. На този фон позицията на сегашния ни парламентарен шеф за признаването на албанските българи като малцинствена общност може да се окаже поредната инициатива, обречена да умре още в зародиш. Българската дипломация все още няма нагласа да води последователна политика в подкрепа на много наши общности зад граница, сред които са и сънародниците ни в Албания. А и приоритетите ни по отношение на тази страна са насочени не към признаването на българско малцинство там, а към транспортния коридор N 8 и нефтопровода Бургас-Вльора. Не че тези два проблема са маловажни. Но държавите със сериозна дипломация съумяват да обвържат външноикономическите си интереси в дадена страна с проблемите и правата на живеещата там своя общност, вместо да ги разглеждат поотделно. В това отношение ще бъде престъпление, ако София не се възползва от силната позиция спрямо Тирана, която има за момента -
цената на българската помощ за членството на Албания в НАТО
може да бъде обвързана с официалното признаване на албанските българи за малцинство от страна на Тирана.
Това признаване всъщност е част от големия въпрос за отстояването на българското културно-историческо и етническо пространство в Югозападните Балкани. А то е част от териториите на три държави - Албания, Македония и Гърция. Ако Тирана бъде склонена официално да признае наличието на компактно българско население на своя територия, това ще бъде не само победа за българската национална кауза, но и жесток удар върху идеите за "македонска" нация. Защото на Скопие ще му е трудно да обяснява как така от двете страни на Р Македония - в България и Източна Албания - живеят българи, а "македонците" са останали само в средата. Скопската пропаганда обявява за "македонци" и българите, които все още живеят в Северна Гърция по същата "логика", по която смята за свое население българите в Албания. Не е за подценяване фактът, че частта от албанските българи, които живеят в района на Мала Преспа имат един и същ диалект и обичаи с малцината останали наши сънародници около двете Преспански езера в Северозападна Гърция. Това са всъщност потомците на преспанските българи, поделени между три държави. Крайно време е освен признаването на българите от Албания, България най-сетне да се осмели и официално да постави въпроса за сънародниците ни в Северна Гърция, които продължават да са най-забравената наша общност на Балканите.
http://www.segabg.com/04082004/p0050002.asp
Край Преспанското езеро се говори български
Край Преспанското езеро се говори български
Osserbatorio sui Balcani
Преспанското езеро е разположено нa териториите на Албания, Гърция и Македония. Девет са селата в областта Мала Преспа, която се намира на албанското крайбрежие на езерото и която, според София, е населена с българско малцинство, което говори на древен български диалект. Според Македония, в тези села се говори македонски език, което значи, те се населени с македонци. Жителите на тези села са източно - православни християни, а всяко село носи както славянско, така и албанско име. В Мала Преспа се развиват събитията, описани от българския писател Димитър Талев в романа “Преспанските камбани”, в който се разказва за борбата на българите за освобождение от турско робство. За прекосяването на трийсетте километра, които делят албанския град Корча от Преспанското езеро са нужни 45 минути. Тесният път лъкатуши през планинска местност. Село Пустец се намира на брега на езерото. От издигащата се над него планина, в която е изграден албански бункер може да се види остров “Свети Петър”, разположен в центъра на езерото. Ако говориш на български, жителите от селото те разбират без проблеми, а ако ги запиташ нещо за историята им, отговарят “Всички сме македонци". През 1920 година, когато пристигнаха гърците, започнахме да учим гръцки. През 1945 година дойдоха учители от Македония и започнахме да учим македонски, но от четвърти клас ни караха да учим и албански”, обяснява 73 годишният Лазо Василовски. На въпрос дали сега животът е по хубав от този по времето на Енвер Ходжа, той отговаря : “Разбира се, че сега се живее по-добре. Всеки може да работи където поиска”. Лазо е доволен и от пенсията , която получава - 7000 леки, около 50 евро на месец. “Много от нашите хора работят в Гърция или в Македония. Всички имаме македонски паспорти”, твърди друга жителка на селото. 45 годишната Менка разказва, че е получила много лесно македонски паспорт. Двамата със съпруга й са отишли в Скопие, подали са молба за получаване на гражданство, платили са 100 германски марки и след един месец са станали македонски граждани. Безработицата в Пустец е голяма, Менка работи на надница и получава между 10 и 20 евро на седмица. Насред селото се изгражда църква. Преди 1945 година в селото е имало православна църква, която по времето на Енвер Ходжа е била превърната в магазин. Сотир Митрев е председател на местната секция на културната асоциация “Иван Вазов”. Той организира летни български училища в околните села, а за дейността си е бил награден от българското министерство на образованието с ордена “Отец Паисий Хилендарски”. Сотир е убеден, че всички села от района на Преспанското езеро са обитавани от жители от български произход. След като е учила и живяла 10 години в София Биренка също се е убедила, че жителите от района на Мала Преспа са от български произход. “ България никога нищо не е направила за тези хора, докато Македония винаги е заявявала “ Вие сте наши”, разказва жената. В Корча могат да се срещнат много хора от Връбник, село разположено на границата между Албания и Гърция. В селото има начално училище, където се преподава на македонски език. Димитър Бело е роден във Връбник и е преподавател по албански език и балканска лингвистика в университета в Корча. Завършил е българска литература в Благоевградския университет. Димитър разказва, че диалектът, на който се говори във Връбник е запазил носовите гласни от старобългарския, така, че фонетиката му е по-различна от тази на останалите диалекти, които се говорят в района на Преспанското езеро. Попитан за български или за македонски език става дума той отговаря :” За български, разбира се. Аз като лингвист мога да твърдя, че македонски език не съществува”. Димитър отбелязва, че в района няма никой, който да преподава български и, че го знаят само хората, които са учили в български университети или които проявяват специални интереси към България. Хаджи Пируши от Тирана е председател на асоциацията “Просперитет Голо Бърдо”, чиято задача е да съхранява традициите и обичаите на българското малцинство в Албания. Асоциацията организира курсове по български език и поддържа оживени културни връзки с България. Голо Бърдо е планинска област в Североизточна Албания, близо да границата с Македония. Там, според София, живеят 1200 български семейства. Според Скопие, те са македонски. Пируши обяснява, че в 23 от общо 27-те села в района на Голо Бърдо се говори български език. 17 от селата са само български, докато останалите са смесени. Години наред хората от тези села нямат никаква връзка с България. Мъжете от района на Голо Бърдо са известни като най-добрите строителни работници в Албания и по традиция работят в чужбина, но районът е много беден. “Мъчим се да убедим България да лансира проекти за икономическото развитие на региона. Друга наша амбиция е да открием българско училище в Тирана”, обяснява Пируши. До района на Голо Бърдо не са прекарани дори телефонни линии. Проект за това има, но липсват 200 000 евро за реализацията му.
Алма Кауши е родена в село Стеблево. “Хората в Стеблево говорят на диалект, който не се изучава в училище. На сватбените тържества ние не пеем на албански, а на български”, разказва Алма, която е завършила право в Охридския университет и, която в момента работи в общината в Тирана. В Тирана тя живее в квартал, обитаван от жители на Стеблево и Требища. “В нашия квартал помежду си говорим на диалект, на който учим и децата си. Хората от Голо Бърдо знаят, че говорят на диалект, но не знаят дали е български или македонски. Когато пристигат хора от Македония, те твърдят, че е македонски, а когато пристигат българи, те твърдят, че говорим на български диалект”, твърди Алма. От 1993 година до днес повече от 200 млади албанци от тези общности са завършили образованието си в български университети. По-голямата част от тях са от Голо Бърдо. Българският университет е свободен, не трябва да се плащат такси, а дипломите се признават в Албания. По време на посещението си в Тирана през миналия месец, българският премиер Симеон Саскобургготски се срещна с представители на български неправителствени организации в Албания, с които обсъди въпроса за създаването на български университет в Тирана. Асоциациите “Иван Вазов” и “Просперитет Голо Бърдо” поддържат тесни връзки с агенцията при българското правителство, която поддържа контакти с българските общности в чужбина. 50 000 са членовете на българското общност в Албания, се чете на сайта на българското правителство. Тези официални данни значително се разминават с мнението на Скопие, според което в случая не става дума за български, а за македонски общности. Какво смята Тирана? Тирана дипломатично мълчи и официално не признава, че на нейната територия живеят български малцинства. Албания, обаче, призова България и Македония да се разберат за произхода на хората, които населяват земите около Преспанското езеро и Голо Бърдо.
http://www.omda.bg/BULG/news/Bulgaria%20news/Bulgaria_Albania.htm
Българите от Голо Бърдо
Българите от Голо Бърдо
са автохтонно население, живеещо в планините югозападно от гр. Дебър, Македония, на труднодостъпни места, отдалечени от основните транспортни артерии в Албания. Южната част на района се нарича Горно Голо Бърдо, а северната част - Долно Голо Бърдо или Рамна Гора. Преобладаваща религия е ислямът. Данните от турските данъчни регистри от 1519 г. посочват само християнско население (Лимановски 1987: 258) в целия район и най-вероятно ислямизацията е извършена през втората половина на ХVIII век и по-късно. В края на миналия век българските села в Голо Бърдо (Кънчов 1900: 261-262) са двадесет и едно. Днес в същия район българските и смесените села заедно с махалите са общо двадесет и седем[6]. Двадесет и едно от тях са на територията на Албания и шест - на територията на Македония. В Албания с чисто българско население са селата: Стеблево (100 къщи; 500 души), Гиноец (Гинеец) (50;250), Кльенье (80;400), Требище (400;2000), Големо Острени (Големи Острени) (250;1500), Малестрени (Мало Острени) (250;1500), Ворница (10;70), Тучепи (200;1000), Пасинки (50;300), Радоеща (50;300), Извири, Ладомерица (50;400), Голеища, Койовец (40;200), Лешничани (60;300), Оржаново (50;300), както и махалите Тръбчанище, Камен и Заборйе, а със смесено българско и албаноезично население са селата Себища (20 къщи;100 души - българи) и Смолник (30;100). Доскоро в много от българските села в албанската част на Голо Бърдо освен мюсюлмани са живели и християни. В някои от тях християни живеят и днес - Кльенье (30%), Гинеец (30%), Пасинки (30%), Стеблево (3-4 къщи), Ворница (10 къщи). На територията на Македония са останали селата Жепища, Отишан, Модрич, Дренок, Ябланица, както и махалата Лакайца, в която живеят преселници от село Стеблево.
От 1967 г. религиите в Албания са забранени, разрушени са и религиозните храмове, ограничавани са религиозните обреди. Днес поради тоталната арабска, италианска и гръцка финансова инвазия страната е осеяна с импозантни джамии, католически и православни храмове. Странни чувства предизвиква контрастът между схлупените къщи в селата в Северна Албания и мраморните, често оградени със здрави огради джамии и католически катедрали или строящата се в Корча православна църква с размерите на храм “Св. Александър Невски”. Все пак засега е налице положителният резултат от над двадесетгодишната “насилствена секуларизация” - липсват каквито и да са религиозни предразсъдъци. Поради множеството “смесени” християнско-мюсюлмански бракове и традицията от първата половина на века, водеща за албанската идентичност е етническата u обвързаност. Тази ситуация се е отразила и на българите в Голо Бърдо, за които на преден план стои народностното им чувство. Впрочем те изразяват раздразнение, когато към самоназванието им българи се “лепва” и религиозната им принадлежност. Предпочитат да се представят като “българи от Голо Бърдо”; като такива са известни и в цяла Албания. Обидното название от страна на албанците към тях е “голо”, което няма някакво значение на албански, но също предизвиква негативни реакции от страна на голобърдци. За названия като “помаци” и “торбеши”, с които другите българи-християни наричат съплеменниците си мюсюлмани, повечето от жителите на Голо Бърдо не са чували. Според местни етнолози това се дължи на факта, че доскоро повечето от селата са били смесени в религиозно отношение (православни и мюсюлмани).
Езикът, който се говори, е от най-западномакедонските български говори. Те го наричат български. За преобладаващата част от жените и децата той е единственото средство за комуникация. В доста от селата има осмокласни училища, а в Требище, Големи Острени, Кльенье и Стеблево допреди демократичните промените е имало и гимназии. Желаещите да продължат образованието си отиват в градовете и най-вече в Пешкопия, Елбасан и Тирана.
Традиционната култура е водеща и за общността на българите от Голо Бърдо. Откъснатостта на района е спомогнала да се запазят обичаите, мелодиите и танците в автентичен вид, а богатството на неизследвания песенен фолклор ще дава храна на българските фолклористи за дълъг период от време. Най-известно със своите музиканти и певци е село Големо Острени, където има и фолклорна група.
Силни топани...[7]
1.
Станаф си рано пред зора,
за да си ода в Рамна Гора.
Силни тупани бувайе
нашено село го будейе.
2.
Пукнала майко треснала
защо ме роди мори убава.
Защо ме роди убава
да не мо’ да пойда в Острени.
3.
Да не мо да пойда в Острени
от оние пусти бечари.
Вез ден ракия пиейе
от мене мезе барайе
4.
По-добро седам вдовица,
отколи да ода в Горица.
В Горица има работа –
в Острени има музика.
От всички българи от Голо Бърдо се празнуват традиционните и християнски празници като Летник, Гюргевден, Василица, Великден и Митровден.
Сред фамилните имена има такива с български корен - Толя, Мачка, Курти, Рада или с мюсюлмански произход - Аязи, Караибраими, а също така и албански - Рама, Бекташи. Подобно е положението и с личните им имена, които имат български, латински, мюсюлмански и албански произход - Дафина, Алкета, Едуард, Фабион, Икбалье, Сюлейман.
Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и - доколкото е възможно - земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в съседните Гърция и Македония, а и по-далече. Голобърдци са известни като едни от най-добрите строители в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района, но поради голямата раждаемост това не води до неговото обезлюдяване. В последните няколко години обаче, поради възможностите за “свободно” строителство и поради строителните умения на голобърдци в покрайнините на големите градове - Елбасан, Тирана, Дуръс (Драч), Фиер, Кавая, Берат (Белград) постепенно се създават цели български квартали, а градчето Патос (близо до Фиер) е населено изключително с българи. Това спомага за запазването на етно-културната среда и препятства асимилационните процеси. Числеността на българите от Голо Бърдо, останали в селата и преселили се в градовете, би могла да се пресметне, като се има предвид фактът, че при средна раждаемост 5-6 деца 1-2 остават на село. По приблизителни данни в момента числеността на българите в селата на Голо Бърдо е около 10 000 души. Т.е. числеността на голобърдци в цяла Албания, ако приемем, че асимилацията протича още при първо поколение изселници (което не е така), следва да е около 50 000 души.
По своята идентичност българската общност в Голо Бърдо е една от най-добре съхранените български автохтонни общности зад граница. В Албания българи-християни живеят и по западното крайбрежие на Преспанското езеро, и в района на град Корча. За разлика от сънародниците си от Преспа, които демонстрират еднаква привързаност към България и Македония и се назовават македонски българи, голобърдци се самоопределят като българи - “Ние сме бугари. Историята ни позина за бугари” (Бояджиев 1997: 25). Фактът на съществуването на български села оттатък границата силно е безпокоял сръбските власти в техните стремежи към сърбизация на българското население в Македония. По време на двете Балкански и Първата световна война голобърдските села двукратно са обект на опожаряване от страна на сръбската армия. Подобно е положението с най-южно разположеното село Връбник - единственото българско село от Костурските села, останало на албанска територия. Спрямо жителите му днес политически аспирации предявява Гърция: предлага се работа на всеки, който се декларира като грък. Предлагат се средства за възстановяване на селската църква, ако се приеме гръцки свещеник. Странната гръцка активност може да се обясни с наличието на множество български села на гръцка територия, търпящи десетилетия насилствената гърцизация, включваща смяна на имена, забрана на използване на майчиния език, разрушаване на надгробни плочи на български език. Съдбата на българите в Албания да бъдат неудобен свидетел за етническия произход на събратята си оттатък границата - в съседни Югославия и Гърция - е съпътствала трудния им път за отстояване на народностното си име през годините, а и в наши дни.
Какво е отношението на албанската държава? За разлика от масираната асимилационна политика на Гърция и Югославия спрямо българските малцинства там, че и извън пределите им, в Албания няма белези на целенасочена асимилационна политика. Все пак това, че и до днес няма признато официално българско малцинство, е дало своите резултати - доста селища, особено в Южна Албания, например Дреново и Бобощица, Корчанско, са почти напълно албанизирани.
Какво е мястото на родината-майка? От 1993 г. насам в български висши училища се обучават около 100 студенти от Албания, най-вече с произход от района на Голо Бърдо. През 1993 г. от президентството на България бе подарен автобус за ползване от жителите на района, а през 1993 и 1997 г. бяха проведени хуманитарни акции “Голо Бърдо”. Тази грижа на българската държава към културно откъснатите над 80 години от родината-майка българи несъмнено ще изиграе допълнителна етно-мобилизираща роля в идентичността им на българи.
От 1967 г. религиите в Албания са забранени, разрушени са и религиозните храмове, ограничавани са религиозните обреди. Днес поради тоталната арабска, италианска и гръцка финансова инвазия страната е осеяна с импозантни джамии, католически и православни храмове. Странни чувства предизвиква контрастът между схлупените къщи в селата в Северна Албания и мраморните, често оградени със здрави огради джамии и католически катедрали или строящата се в Корча православна църква с размерите на храм “Св. Александър Невски”. Все пак засега е налице положителният резултат от над двадесетгодишната “насилствена секуларизация” - липсват каквито и да са религиозни предразсъдъци. Поради множеството “смесени” християнско-мюсюлмански бракове и традицията от първата половина на века, водеща за албанската идентичност е етническата u обвързаност. Тази ситуация се е отразила и на българите в Голо Бърдо, за които на преден план стои народностното им чувство. Впрочем те изразяват раздразнение, когато към самоназванието им българи се “лепва” и религиозната им принадлежност. Предпочитат да се представят като “българи от Голо Бърдо”; като такива са известни и в цяла Албания. Обидното название от страна на албанците към тях е “голо”, което няма някакво значение на албански, но също предизвиква негативни реакции от страна на голобърдци. За названия като “помаци” и “торбеши”, с които другите българи-християни наричат съплеменниците си мюсюлмани, повечето от жителите на Голо Бърдо не са чували. Според местни етнолози това се дължи на факта, че доскоро повечето от селата са били смесени в религиозно отношение (православни и мюсюлмани).
Езикът, който се говори, е от най-западномакедонските български говори. Те го наричат български. За преобладаващата част от жените и децата той е единственото средство за комуникация. В доста от селата има осмокласни училища, а в Требище, Големи Острени, Кльенье и Стеблево допреди демократичните промените е имало и гимназии. Желаещите да продължат образованието си отиват в градовете и най-вече в Пешкопия, Елбасан и Тирана.
Традиционната култура е водеща и за общността на българите от Голо Бърдо. Откъснатостта на района е спомогнала да се запазят обичаите, мелодиите и танците в автентичен вид, а богатството на неизследвания песенен фолклор ще дава храна на българските фолклористи за дълъг период от време. Най-известно със своите музиканти и певци е село Големо Острени, където има и фолклорна група.
Силни топани...[7]
1.
Станаф си рано пред зора,
за да си ода в Рамна Гора.
Силни тупани бувайе
нашено село го будейе.
2.
Пукнала майко треснала
защо ме роди мори убава.
Защо ме роди убава
да не мо’ да пойда в Острени.
3.
Да не мо да пойда в Острени
от оние пусти бечари.
Вез ден ракия пиейе
от мене мезе барайе
4.
По-добро седам вдовица,
отколи да ода в Горица.
В Горица има работа –
в Острени има музика.
От всички българи от Голо Бърдо се празнуват традиционните и християнски празници като Летник, Гюргевден, Василица, Великден и Митровден.
Сред фамилните имена има такива с български корен - Толя, Мачка, Курти, Рада или с мюсюлмански произход - Аязи, Караибраими, а също така и албански - Рама, Бекташи. Подобно е положението и с личните им имена, които имат български, латински, мюсюлмански и албански произход - Дафина, Алкета, Едуард, Фабион, Икбалье, Сюлейман.
Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и - доколкото е възможно - земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в съседните Гърция и Македония, а и по-далече. Голобърдци са известни като едни от най-добрите строители в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района, но поради голямата раждаемост това не води до неговото обезлюдяване. В последните няколко години обаче, поради възможностите за “свободно” строителство и поради строителните умения на голобърдци в покрайнините на големите градове - Елбасан, Тирана, Дуръс (Драч), Фиер, Кавая, Берат (Белград) постепенно се създават цели български квартали, а градчето Патос (близо до Фиер) е населено изключително с българи. Това спомага за запазването на етно-културната среда и препятства асимилационните процеси. Числеността на българите от Голо Бърдо, останали в селата и преселили се в градовете, би могла да се пресметне, като се има предвид фактът, че при средна раждаемост 5-6 деца 1-2 остават на село. По приблизителни данни в момента числеността на българите в селата на Голо Бърдо е около 10 000 души. Т.е. числеността на голобърдци в цяла Албания, ако приемем, че асимилацията протича още при първо поколение изселници (което не е така), следва да е около 50 000 души.
По своята идентичност българската общност в Голо Бърдо е една от най-добре съхранените български автохтонни общности зад граница. В Албания българи-християни живеят и по западното крайбрежие на Преспанското езеро, и в района на град Корча. За разлика от сънародниците си от Преспа, които демонстрират еднаква привързаност към България и Македония и се назовават македонски българи, голобърдци се самоопределят като българи - “Ние сме бугари. Историята ни позина за бугари” (Бояджиев 1997: 25). Фактът на съществуването на български села оттатък границата силно е безпокоял сръбските власти в техните стремежи към сърбизация на българското население в Македония. По време на двете Балкански и Първата световна война голобърдските села двукратно са обект на опожаряване от страна на сръбската армия. Подобно е положението с най-южно разположеното село Връбник - единственото българско село от Костурските села, останало на албанска територия. Спрямо жителите му днес политически аспирации предявява Гърция: предлага се работа на всеки, който се декларира като грък. Предлагат се средства за възстановяване на селската църква, ако се приеме гръцки свещеник. Странната гръцка активност може да се обясни с наличието на множество български села на гръцка територия, търпящи десетилетия насилствената гърцизация, включваща смяна на имена, забрана на използване на майчиния език, разрушаване на надгробни плочи на български език. Съдбата на българите в Албания да бъдат неудобен свидетел за етническия произход на събратята си оттатък границата - в съседни Югославия и Гърция - е съпътствала трудния им път за отстояване на народностното си име през годините, а и в наши дни.
Какво е отношението на албанската държава? За разлика от масираната асимилационна политика на Гърция и Югославия спрямо българските малцинства там, че и извън пределите им, в Албания няма белези на целенасочена асимилационна политика. Все пак това, че и до днес няма признато официално българско малцинство, е дало своите резултати - доста селища, особено в Южна Албания, например Дреново и Бобощица, Корчанско, са почти напълно албанизирани.
Какво е мястото на родината-майка? От 1993 г. насам в български висши училища се обучават около 100 студенти от Албания, най-вече с произход от района на Голо Бърдо. През 1993 г. от президентството на България бе подарен автобус за ползване от жителите на района, а през 1993 и 1997 г. бяха проведени хуманитарни акции “Голо Бърдо”. Тази грижа на българската държава към културно откъснатите над 80 години от родината-майка българи несъмнено ще изиграе допълнителна етно-мобилизираща роля в идентичността им на българи.
Българите в Албания – Традиция и култура
Ситуацията в Албания е различна. По време на Втората балканска конференция през 1932 г. българската и албанската делегация подписват протокол (Ташев 1994: 141-162), в който албанската страна признава съществуването на българско малцинство в Албания и поема ангажимент да поиска от правителството си откриването на училища в селищата, където българското население е преобладаващо. В тези училища обучението е следвало да се извършва на български език, а изучаването на албански език да бъде задължително. По неизвестни причини тези решенията на протокола не се изпълняват. През 1945 г., под натиска на Югославия, албанските ръководители приемат коминтерновската теза за македонския характер на българското население в Албания, като подписват с Югославия спогодба, предвиждаща откриването на македонски училища. Експериментът се оказва успешен само за района на Мала Преспа и Корчанско. В Голо Бърдо такова училище се открива само в с. Ворница и просъществува само две години – учебните 1945-46 и 1946-47 г. За откриване на училища в Кукъска Гора югославската страна не настоява, вероятно поради вече назряващата идея да бъде пряко включено това население в изграждащата се югославска нация. Според преброяването от 1989 г. “македонците” в Албания са 4 235 души и живеят в селата от района на Мала Преспа и в с. Върбник. Тези данни не отразяват дори броя на компактно живеещите българи в Преспанско. В същото време голобърдците и гораните, както и пръснатите в градовете преспанци са записани в паспортите като албанци. Това не пречи на преобладаващата част от “македонците” и “албанците” да изявяват идентичността си в различни форми и подчертано да се интересуват от всичко, свързано със страната ни.
Опитът ми да анализирам проявленията на общностната обвързаност при изследваните групи на религиозен и езиков принцип се оказаха неуспешни. Тя присъства осезаемо обаче на регионално равнище, но липсва в рамките на една държава. За разлика от циганите кардараши, които при необходимост си търсят брачен партньор и в чужбина, при горните четири групи пълна случайност биха били бракове между българи мюсюлмани от Голо Бърдо и Гора, на българи католици от Банат и букурещките села или на гагаузи от Бесарабия и Таврия. Същото бихме могли да кажем и за общностния живот на групите - те изграждат отделно свои дружества, организират фолклорни фестивали, отстояват правата си. Регионалната идентичност намира израз в употребата, наред със самоназванието българи, на регионални или етно-културни самоназвания като горани, банатчани, гагаузи. Тъй като явно, заедно с народностните чувства, от изключително значение за идентичността е и регионалната обвързаност, бихме могли да дефинираме описаните по-горе общности като регионални и етно-културни и същевременно български общности зад граница, а не като религиозни или езикови такива.
Опитът ми да анализирам проявленията на общностната обвързаност при изследваните групи на религиозен и езиков принцип се оказаха неуспешни. Тя присъства осезаемо обаче на регионално равнище, но липсва в рамките на една държава. За разлика от циганите кардараши, които при необходимост си търсят брачен партньор и в чужбина, при горните четири групи пълна случайност биха били бракове между българи мюсюлмани от Голо Бърдо и Гора, на българи католици от Банат и букурещките села или на гагаузи от Бесарабия и Таврия. Същото бихме могли да кажем и за общностния живот на групите - те изграждат отделно свои дружества, организират фолклорни фестивали, отстояват правата си. Регионалната идентичност намира израз в употребата, наред със самоназванието българи, на регионални или етно-културни самоназвания като горани, банатчани, гагаузи. Тъй като явно, заедно с народностните чувства, от изключително значение за идентичността е и регионалната обвързаност, бихме могли да дефинираме описаните по-горе общности като регионални и етно-културни и същевременно български общности зад граница, а не като религиозни или езикови такива.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
