В. Яков: Никой не може да каже днес колко е точния брой на хората в Албания, самоопределящи се като българи (или имащи български етнически произход)

Директорът на РТЦ - Благоевград В. Яков: По селата са запазили идентичността си, въпреки че половин век не са имали връзка с родината

Източник: вестник "Струма"

Валери Яков е завършил българска филология, има диплом от университета в Ливърпул по управление на медии. Работи в Българската национална телевизия от 1982 г. - първо като оператор, след конкурс - като репортер. От 1991 г. е директор на РТВЦ " Благоевград, от 2005 до август 2010 г. е член на УС на БНТ. Яков е сценарист на редица документални филми, сред които поредицата от 5 филма "Българите в Албания", документални филми за българското средновековие и запазените паметници на Балканите " в Гърция, Македония и Албания: "Преди 1000 години", "Самуил " следите на времето", "България след Самуил" и много други. Филмът "Преспа - сълзите на бога" е отличен с втора награда на Втория преглед на българския археологически и исторически филм в Пловдив (2009), а на фестивала "На източния бряг на Европа" във Велико Търново - като най-добро телевизионно предаване в категорията културно-историческо наследство и туристически потенциал на България.

- Г-н Янев, кога се породи интересът Ви към българите в Албания и съответно - идеята за поредицата?



- Интересът ми се породи случайно, в процеса на работа. В началото на 90-те години бях кореспондент на БНТ в съседните балкански страни. С екип на РТВЦ - Благоевград отразявахме за новарските емисии бурните събития от разпадането на Югославия - обявяването на независимостта на Македония, демократичните промени в Албания. През 1992 г. взех първото за България интервю с първия демократично избран албански президент Сали Бериша. Тогава никой у нас нямаше представа за българите в Албания, включително и аз. Но една случайна среща насочи вниманието ми към тази общност. На площада в Тирана ме заговори момче на великолепен западнобългарски диалект, каза ми, че в Голо Бърдо живеят българи и попита защо те са забравени от България. Думите на Исмет Толя ме подтикнаха към първата телевизионна експедиция - един скок в непознатото, защото не знаехме къде отиваме и какво ще видим. Така през 1993 година бе създаден първият филм за българите от Албания.

Продължихме темата с филмите от 1996, 2000, 2005 и 2010 година. Така се реализира уникалната за България филмова поредица за българите в Албания - няма друга такава поредица, която се прави в продължение на 17 години и проследява живота на една общност. Някои от героите умряха, други се родиха. Обикновено филмите се снимаха за една седмица - непрекъснато пътуване, интервюта от сутрин до вечер. В Голо бърдо няма хотели и спяхме в къщите на хората - връщал съм се тук изяден от дървеници. Вадиш си консервите, изпържат ти по някое яйце да те почерпят - те са гостоприемни хора. Ставаш, отиваш на друго място и така.

Като човек не обичам политическия театър, който отнема голяма част от живота и времето ни и без който не е възможно. Но извън това като журналист и творец предпочитам да се захващам с вечните теми - темите на България. Наистина не е без значение кой какво е казал, но е важно как България и българите ще просъществуват. А тези хора в Албания са толкова българи, колкото и ние.

- Има ли точна информация колко са българите в Албания и къде основно са локализирани?

- В първия филм от 1993 г. открихме и показахме българите основно на две места. В планинската област Голо Бърдо - в близост до границата с Македония, вижда се от град Дебър - там живеят българите мюсюлмани. Християните са в селата по албанското крайбрежие на Преспанското езеро. Сега обаче съвсем естественият процес на миграция обезлюди повечето български села и изпрати голяма част от тези хора в големите градове на страната - Тирана, Елбасан, Дуръс (Драч), Берат (Белиград), Корча (Горица). Там те създадоха свои дружества. Липсва обаче официална статистика и никой не може да каже колко точно са българите в Албания - някои казват, че са 100 000, други, че са 25 000, като истината вероятно е някъде по средата.

- Първите два филма (1993, 1996) освен че запознаха нашата общественост с българите в Албания, изиграха и своеобразна хуманитарна мисия.

- След първия филм се тръгна по най-естествения начин - със събирането на помощи, основно храна и помощни учебни материали. След втория филм от 1996 г. акцентът беше върху българските учебници и помагала и отпускането на стипендии за следване в наши вузове. Министерството на образованието и Агенцията за българите в чужбина се ангажираха и като резултат бяха отпуснати стипендии, много младежи се записаха и завършиха различни специалности тук.

През 2000 г. заснехме интервюта със студенти, които вече следваха тук, а през 2005 г. някои от тях вече бяха завършили и ги показахме като работещи специалисти в Албания: лекари, зъболекари, преподаватели в университета в Тирана. Това е част от удоволствието след вложените усилия - не само да запознаеш обществото по една непозната тема, а да усетиш, че сме свършили някаква прекрасна практична работа. В тежки и България години нашата държава доказа, че има отговорно поведение.

- Имали сте срещи с президентите Желю Желев и Петър Стоянов по повод на българите в Албания. Те ли Ви потърсиха?

- След първия филм президентът Жельо Желев ме покани на среща в президентството. Връзката стана посредством моя добър приятел и колега Валентин Стоянов, тогава говорител на президента, който вече бе гледал филма. Д-р Желев се интересуваше от съдбата на българите в Албания, какви проблеми имат и от какво се нуждаят. През 1993 година в Албания на практика нямаше държава, мизерията беше тотална. Хората, които снимахме на Преспанското езеро през март, ни казаха, че последните два месеца са яли само риба ? дори брашното им било свършило. Последва мащабна национална кампания за събиране на помощи и бяха изпратени помощи няколко тира.

След филма през 1996 г. разговаряхме и с президента Петър Стоянов при едно негово посещение в Благоевград. Този път срещата бе уговорена чрез говорителя му Нери Терзиева - друга моя дългогодишна колежка и приятелка.

- Какви са проблемите на българите в Албания?

- До 30-те години на миналия век българското население в Албания е имало някакви контакти с България, но след това за повече от половин век връзките са прекъснати. Те са се съхранили като българи, защото са живели в затворени общности и са общували на майчиния си език. Един от героите на филма от 1993 г. ни разказа, че е изминал 120 километра, за да се срещне с българската войска, която в началото на 40-те години се настанява в Македония.

В момент проблем е признаването на българската общност като малцинство. При преброяванията досега те са вписвани в графата “други”. Понеже не са признати като малцинство, не изучават майчиния си език в масовите училища. Ако си слязъл в града, няма как да продължиш да говориш своя език. В стария Белиград (Берат), където има много смесени бракове, всички говорят само албански. А това е най-бързият начин за забравяне на корените - не се ли запази майчиният език, няма как да се съхрани запазеното през вековете българско самосъзнание.

В момента продължават да се отпускат стипендии. Най-търсеното образование за албанците са италианското и българското. Но няма официално училище за български език; тези, които идват да учат тук, преминават езиков курс. Затова е остра нуждата от откриването на български колеж. Ненапразно в последните филми интервюираните остро поставят искането за разкриване на български колеж, в който освен модерно образование, западен език и компютри колежаните ще учат български език и история, ще се подготвят за следване в наши вузове. Това е шансът на живеещите в големите градове да запазят българската си идентичност. Работи се по този въпрос, правени са срещи с няколко институции тук.

Сега на дневен ред е въпросът за официалното признаване на българите в Албания като малцинство, което не е по силите на един телевизионен екип. Нашата роля бе да направим нужното, за да се чуе тяхното искане. Това е национална политика, държавата трябва да свърши своята работа и в този посока вече се работи.

- Българите в Голо Бърдо са мюсюлмани. Любопитно е как те са запазили своята българска идентичност?

- Мюсюлмани са, но във филма ни Исмет Толя и брат му пеят песен за това как е съграден Дебърският манастир. В този район Гергьовден се празнува като най-голям празник. Има джамии, но общо взето не са религиозни, напълно светски хора са. Докато у нас в Чеча можеш да срещнеш жени с шалвари и забрадки, там - не.

- Освен на поредицата филми за българите в Албания си сценарист и съсценарист и на други филми, които запознават с българската история по тези земи.

- Пътувайки надлъж и нашир из територията на Албания, съвсем естествено се натрупваше информация и за материалната българска средновековна култура. Българските старини по тези земи са тема на филмите “Самуил - следите на времето” (1995), “България след Самуил” (1997), “Преди 1000 години” и “Шедьоври на Българското средновековие”. Ниските части на днешна Албания са били населени със славянско население и именно от този район тръгва християнизирането на България - преди официалното приемане на християнската религия при княз Борис I.

От Второто българско царство са запазени крепости, църкви, икони, стенописи, някои от които са уникални. Така например в малка селска средновековна църква в този район открихме на стенопис Йоан Кукузел, изобразен като светец. Впрочем той също е родом от този район.

Град Берат, който българите наричат Белиград, е в списъка на културното наследство на ЮНЕСКО. Там е най-запазената средновековна българска крепост, която сега се поддържа изключително добре. Но в началото на 90-те години са унищожени, разграбени, изнесени и разпродадени по света много икони. Слава богу, в района на Корча са се усетили и са прибрали иконите в хранилища. Към тях ни насочи шефът на националния архив на Албания, завършил образованието си в България. Една църква в Берат пази уникални икони на светите седмочисленици - Кирил и Методий и петимата им ученици, които са особено ценни не само защото са от стар период, но и заради сюжетите, които не се срещат никъде другаде. В Берат се съхраняват мощите на двамата ученици на Кирил и Методий - Горазд и Ангеларий. Затова в този период с нас пътуваха Петър Петров - най-добрият познавач на българската средновековна история, автор на този период в многотомната “История на България”, и литературният историк Михаил Неделчев.

Във филма от 1995 г. имахме щастието в националния музей в Тирана да заснемем уникален експонат - плащаница от времето на цар Самуил. Казвам за щастие, защото само няколко месеца по-късно тя бе открадната и изчезна безследно.

- И в поредицата за българите, и особено във филма “Преспа - сълзите на бога”, е отделено място и за красивата природа.

- Крайбрежието на Преспанското езеро е фантастично. То се поделя между трите държави: Албания, Гърция и Македония, и пази следите от изключително ценно културно-историческо наследство.

Гръцката част на Преспанското езеро е може би най-запазената в екологично отношение. От 40-50 години гръцката държава е забранила със закон строителството на три километра от брега: няма баровци, няма мутри, няма политици, няма милионери и милиардери - никой не е пробил, законът се изпълнява. Невероятна грижа за биологичното разнообразие: забранено е торенето с изкуствени торове, пръскането на реколтата с пестициди, за да не убиват комарите, които пък са основна храна за живеещите в пещерите около езерото прилепи. Изключително е птичето разнообразие. Риболовът е разрешен само на определени места; за да не се смущават рибите и птиците, не е разрешено ползването на моторни лодки. Всичко, което влияе на този биологичен свят, е взето предвид в закона, който е направен така, че да няма вратички.

- Срещахте ли проблеми с властите при пътуванията си из Албания?

- Никога не сме имали проблеми с властите, напротив - оказваха ни пълно съдействие. За разлика от Македония, където като кореспондент на БНТ в началото на 90-те години в Скопие и в Битоля имаше сблъсъци и дори побой. В Албания обаче винаги и навсякъде показваха уважително отношение към нас.

- Ако някой наш турист пожелае да пътува с познавателна цел в Албания, кои забележителности според теб трябва да посети?

- Задължително трябва да посети Берат. Градът е разположен на реката Осум - името й идва от това, че прави невероятни осморки. Крепостта в града е от най-добре запазените от средновековието и представлява огромен комплекс с 15-20 църкви.

Другото място е пристанището Драч (Дуръс) - най-западният голям град на българската средновековна държава, където е запазена средновековната крепост. Всъщност тя е възникнала по римско време и е достроявана през вековете. В Дуръс е запазен и античен амфитеатър.

Тирана е интересен град от албанската култура. На 30 км от нея се намира бившата албанска столица Круя, в която са запазени много крепости, свързани с националния герой на Албания Скендер бег.

На Преспанското езеро е хубаво туристите да си наемат лодка до остров Мали град, където се намират останките на средновековна църква от Самуилото време. Природата е невероятна, има много неотровни водни змии, които местните хора без страх просто отместват с ръка.

- През последните 20 години сте пътували десетина пъти в Албания. Как се променяше тя?

- При първите пътувания имах чувството, че съм се върнал със столетия назад. Първият ми спомен е от началото на 1992 година. Спахме в българското посолство. В Тирана тогава имаше един-единствен ресторант за дипломати. По време на тоталитарния режим до 1990 г. е било забранено притежаването на частни автомобили и Тирана имаше не повече от петнайсетина коли. В момента там има невероятен трафик, много повече коли на глава от населението в сравнение с цяла Европа.

За разлика от българите, албанците където и да ходят да работят, връщат парите си в родината и си строят къщи. Много малко от тях стават трайни емигранти. Строят се със страшна скорост и обществени сгради, и красиви къщи ? много по-красиви отколкото у нас. Теренът от Тирана до адриатическото крайбрежие на Дуръс е вече един мегаполис - застроено е цялото 30-километрово пространство. През 2000 г. в Дуръс видяхме дълга плажна ивица с палми. Когато отново се върнах 10 години по-късно, се оказа, че цялата ивица е застроена с хотели по един безумен начин - само хотели, пътища и море.

По-тясното сближаване с българите в Албания може би ще стане, когато се построят хубави пътища. Защото сега само основните пътища са добри, движението е изключително натоварено, най-вече се карат мерцедеси, но периферните пътища са все още лоши.

- Какво още биха искали да заснемете в Албания?

- Това, което ме вълнува и ме кара да искам пак да се върна, са артефактите от нашето средновековие. Има един район, Деволията - районът на сегашния град Корча, със скални манастири, които не съм посещавал с камера и като изследване. Нещо такова искам да направя.