събота, март 31, 2007

ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ

ГОЛО БЪРДО - ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ
Горан БЛАГОЕВ




Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани тук-таме от малки нивички. И много, много бункери... От време навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската! "От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...

Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Требище, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!

В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.

"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!

В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!

Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.

Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.

Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.

Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.

В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст. Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.

Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"

Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...

http://stranicata.com/snd/golo_byrdo.htm

1 коментар:

  1. жалко че съдбата и голямата беда на тези хора се използва в политически цели, ако накой искрено и чисто сърдечно иска да им помогне нека да им помогне но не да ги злоупотребяват както сега, поздрави до всички и до скоро

    ОтговорИзтриване